2.06.2023 г.

Из: Неволите на един колонел

  Точно днес, на черешова задушница, си спомних татко точно така, както съм го описала в този разказ. Усмихнах се, пророних сълза и ми стана толкова мило и топло на душата, все едно татко ме прегръща. С онази силната, стискаща прегръдка, от която като малка все се дърпах... нали си бях бунтарка. Кой да ми каже тогава, че тази прегръдка ще ми липсва толкова много и че съм се дърпала точно защото приличам точно на него, на татко - ината и опърничева, и мрънкаща понякога, и... Ох!
  Татко е първообраза на полковник Иван Иванов, героя в разказа ми. Тогава промених името му, но сега ще прескоча по редовете и ще си го напиша правилно: Ангел Ангелов. И четейки, какво да видя... Несъзнателно съм объркала още в началото и съм написала истинското име. Е, съдбата си знае работата. Липсваш ми, татко!

Из: "Неволите на един колонел"

(посветено на татко)


 Разказ от сборник с разкази 
"Живот на 360 градуса"
изчерпан тираж


   


   


 – Дядо, хайде да поиграем табла!

   Детето погледна с молещ поглед дядо си. Беше на шест години, а вече знаеше да играе всичките разновидности на таблата. Дядо му го беше научил. Малко му беше трудно с тапата, че дядо затапи ли пул и не го пуска, ама така пък детето се учеше и ставаше все по-добро в играта. Започна от време на време даже да побеждава. Това в началото изумяваше възрастния човек, но и го изпълваше с гордост.

  „Ето! Едно умно дете. Ще стане човек от него. Ама на дядо си се е метнало-о-о. Затова е толкова умно.” мислеше си бившият полковник от ВВС[1] Ангел Ангелов.

Вече на преклонна възраст, той си седеше в хола на огромния петстаен апартамент в трилъчката на военния блок. Седеше си и... гледаше сапунки. Особено обичаше турските, че много му напомняха едно старо и свидно за него време, когато всички го гледаха със страх и респект. Така си се представяше той в ролята на стария господар на къщата. Покрай него шетат деца и внуци. И всички го гледат в очите и ръцете. А е понечил да каже нещо и настава гробна тишина и всички го слушат. А е посегнал да посочи нещо, дори само с поглед, и се спускат да му го донесат.

  Размечта се пак старият полковник. Разтърси глава и се върна в действителността, където най-малкият му внук Ангел, още стоеше пред него с огромната дървена кутия на таблата и чакаше отговора на дядо си.

  – Хайде де, дядо! Този път аз ще те бия. Ще видиш. Ама без да се предаваш, играеш все едно играеш с вуйчо.

  – Добре, мойто момче! Хайде да изиграем няколко игри. И остави вуйчо си Недко. Така и не се научи да играе. Цял живот ще го уча и пак няма да ми стигне времето. Иначе много разбира от всичко. Кво е видял той? Само дето в казарма ходи и толкова. То така и баба може. Да видим вие с брат ти какви ще станете. Че за вас и казарма няма... тц-тц-тц! Само гледайте да не ми станете някакви лекета там, че сега като гледам кви са децата...

   Полковникът мърмореше, докато нареждаше пуловете си, а детето отдавна вече не го чуваше. Беше се ухилило и потриваше ръце в тях заровете, и нямаше търпение да ги хвърли, изкарвайки първия дюшеш[2].

  Ангел беше по-малкото дете на дъщерята на полковника. Въпреки че беше изтърсакът, беше одрал кожата на дядо си Ангел. Затова още като се роди и всички казаха: „Бре, дошло си с името!” По-големият му брат не се задържаше много при дядо си. Той беше волна птичка и някак си деспотските нареждания на стария полковник влизаха през едното му ухо и излизаха през другото, ставаше с една дума: „Пей си Пенке ле, кой ли те слуша!” Големият внук никога така и не седна да поговори с дядо си и да го изслуша докрай. Винаги хвърчеше нанякъде. Така беше и с внучката, единственото дете на вуйчо. Тя беше най-голяма. Идваше рядко и си беше красавицата на дядо. Но пък беше момиче.  „Е, да му мисли Недко! Ще му се качи тя на главата някой ден, ама ще е късно-о-о. Има да си мисли, че баща му го е предупреждавал. Момичетата трябва да се държат изкъсо. Няма шест-пет! Хем видя как трябва да се възпитава едно момиче. Гледаше проблемите със сестра си от първа ръка и пак не се научи. Я сега какво хубаво семейство има тя. Омъжи се за онова момче, което се осмели да дойде да говори с мен веднъж. Евала! С баща му после ми я върнаха точно в колкото часа съм казал. Ама защо? Защото и бащата офицер. Какво може да очакваш от такова семейство – естествено да си възпитат детето добре. Зетят няма грешка! Разделяха се, събираха се, но накрая се ожениха. Ако не бях аз, да я вкарвам в правия път, кой знае колко момчетии щеше да смени тая мойта дъщеря. Че си беше и красавица. Кой знае на кого щеше да попадне накрая. Затова – строго с момичетата. Да не им се позволява много да шават, че после иди им вържи края.” – такива мисли се въртяха из главата на полковник Ангелов, докато играеше табла с внука си.

  – Ха, сгащих те! детето извика радостно и затапи с пула си един от пуловете на дядо си. А да те видя сега!

  Полковникът се загледа в дъската пред себе си и разбра, че се е разсеял. Вдигна поглед към Ванко и зацъка:

  – Тц-тц-тц! Кой те е учил тебе, дядовото, да играеш така добре?

  Детето победоносно въртеше в ръка заровете и се хилеше доволно. Полковникът обичаше много и трите си внучета. Всяко си беше различно и всяко си му беше мило на душата, като на всеки дядо. Но най му прилягаше малкото. Не само че приличаше на неговия род и носеше името му, но и сякаш най-слушаше съветите на дядо си – че то си му беше в кръвта. Така де! Често го оставяха при него да го гледа и детето свикна да се чувства там като у дома си.

  – Браво, на дядо момчето. Победи ме тоя път сам. Научил съм те добре. Сега ще ти разкажа как играех аз с моя дядо Ангел. Той беше много строг. Никога не се усмихваше и като направех някоя беля ме наказваше зад вратата да стоя с голи колене върху мамули. Ти знаеш ли въобще какво е мамул. Ей тая царевица, която вади майка ти от хладилника в едни кутийки, расте, дядовото, на мамули. Та веднъж...

  Входната врата се хлопна и някой влезе. Детето подскочи радостно.

 – Мама идва! Захвърли заровете на таблата и хукна.  Ще ни води с бате на кино в МОЛ-а!

  За пет минути се облече и външната врата се хлопна отново. Заминаха.

  Полковник Ангел Ангелов остана да седи в хола на дивана. Пред него отворената табла. Събираше пуловете и мрънкаше.

  – Все бързат. Все закъсняват за някъде. Да си ходят, като толкова искат. Ама все някога пак ще допрат до мен! Тогава ще видим кой кого...

  Стоеше си Ангел Ангелов и не разбираше, че животът се променя. Нравите се променят. Поколенията се променят. И ценностите, които е имало времето на дядо Ангел, тези от неговото собствено време и тези на малкия Ачко няма как да останат едни и същи. Животът си тече, неговото собствено време изтича. Изтича му и времето с малкия, защото детето растеше с и следващия път като дойде, ще си донесе таблета и ще играе там своята игра на табла. И вместо да се радва на децата си и внуците си, вместо да се усмихва по-често като ги види и да е щастлив от всяка секунда, прекарана с тях... ето го... бившият колонел седеше пред дървената табла за игра, мърморейки и мусейки се на целия свят. И за какво си мислеше в този момент? Чудеше се дали няма да може да намери отнякъде царевични мамули ама от тия твърдите вече, не млечните и да покаже на детето...

  Горкият бивш колонел! Дали нямаше да си отиде след време от тоя свят, мърморейки и мусейки се на оная с косата че си е позволила да идва точно когато Али Ръза обяснява на Шевкет[3] как трябва да се държи един добър син? И дали последното нещо, което Ангел Ангелов беше казал на малкия Ачко, нямаше да бъде приказка за мамулите зад вратата и наказаното дете, стоящо върху тях с голи коленца и стичащите се сълзички по бузките му?

По-добре да не знаем отговорите на тези въпроси...

 

19.12.2012

 

П.П. 12.08.2013

  Зная вече тези отговори... Офицерът от резерва Ангел Ангелов не си отиде от този свят сърдит и намусен. Дори и не се заглеждаше вече в турските сапунки. Гледаше с едни тъжни ококорени очи и се беше примирил със съдбата си. Нямаше и следа от властния и сърдит мъж. Мълчеше и взираше поглед в пода, когато беше приседнал и в тавана, когато лежеше на болничното легло.

  Отиде си... и остави след себе си горчива сълза. Децата му плакаха много. Болеше ги... и бяха на моменти гневни, че баща им загуби някъде във времето уникалната си способност да се бори, че загуби невероятното си чувство за господство над всички и всичко и не искаше да си каже: „Ще живея и точка!” така както беше решавал и отсичал за всичко през целия си живот. Плакаха... и си спомняха за двадесетте дни в годината през август десет години подред, в които татко ги водеше в Родопите. И сълзите и болката не спираха, защото обичаха безусловно баща си...

  Смел човек беше колонелът... смел и в смъртта си, защото никога не каза, че го боли.

Татко, боли ли те нещо?

Нищо не ме боли... Нищо не ме боли... Нищо не ме боли...

 

ПОКЛОН!



[1] ВВС – военно въздушни сили

[2] дюшеш - чифт шестици при игра на табла

[3] Али Ръза и Шевкет  - герои от турски сериал „Листопад”


СБОРНИК С РАЗКАЗИ

"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА 

   ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ 



  Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на имейл адреса:  daniella_paskova@abv.bg

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар