Татко е първообраза на полковник Иван Иванов, героя в разказа ми. Тогава промених името му, но сега ще прескоча по редовете и ще си го напиша правилно: Ангел Ангелов. И четейки, какво да видя... Несъзнателно съм объркала още в началото и съм написала истинското име. Е, съдбата си знае работата. Липсваш ми, татко!
Разказ от сборник с разкази "Живот на 360 градуса"изчерпан тираж
– Дядо, хайде да поиграем табла!
Детето погледна с молещ поглед дядо си. Беше
на шест години, а вече знаеше да играе всичките разновидности на таблата. Дядо
му го беше научил. Малко му беше трудно с тапата, че дядо затапи ли пул и не го
пуска, ама така пък детето се учеше и ставаше все по-добро в играта. Започна от
време на време даже да побеждава. Това в началото изумяваше възрастния човек,
но и го изпълваше с гордост.
„Ето! Едно умно дете. Ще стане човек от него.
Ама на дядо си се е метнало-о-о. Затова е толкова умно.” – мислеше си
бившият полковник от ВВС[1]
Ангел Ангелов.
Вече на преклонна възраст, той си седеше в
хола на огромния петстаен апартамент в трилъчката на военния блок. Седеше си
и... гледаше сапунки. Особено обичаше турските, че много му напомняха едно
старо и свидно за него време, когато всички го гледаха със страх и респект.
Така си се представяше той – в ролята на стария господар на къщата.
Покрай него шетат деца и внуци. И всички го гледат в очите и ръцете. А е
понечил да каже нещо и настава гробна тишина и всички го слушат. А е посегнал
да посочи нещо, дори само с поглед, и се спускат да му го донесат.
Размечта се пак старият полковник. Разтърси
глава и се върна в действителността, където най-малкият му внук – Ангел,
още стоеше пред него с огромната дървена кутия на таблата и чакаше отговора на
дядо си.
– Хайде де, дядо! Този път аз
ще те бия. Ще видиш. Ама без да се предаваш, играеш все едно играеш с вуйчо.
– Добре, мойто момче! Хайде да
изиграем няколко игри. И остави вуйчо си Недко. Така и не се научи да играе.
Цял живот ще го уча и пак няма да ми стигне времето. Иначе много разбира от
всичко. К’во е видял той? Само дето в казарма ходи и толкова.
То така и баба може. Да видим вие с брат ти какви ще станете. Че за вас и
казарма няма... тц-тц-тц! Само гледайте да не ми станете някакви лекета там, че
сега като гледам к’ви са децата...
Полковникът мърмореше, докато нареждаше
пуловете си, а детето отдавна вече не го чуваше. Беше се ухилило и потриваше
ръце – в тях заровете, и нямаше търпение да ги хвърли, изкарвайки първия дюшеш[2].
Ангел беше по-малкото дете на дъщерята на полковника. Въпреки че беше изтърсакът, беше одрал кожата на дядо си Ангел. Затова още като се роди и всички казаха: „Бре, дошло си с името!” По-големият му брат не се задържаше много при дядо си. Той беше волна птичка и някак си деспотските нареждания на стария полковник влизаха през едното му ухо и излизаха през другото, ставаше с една дума: „Пей си Пенке ле, кой ли те слуша!” Големият внук никога така и не седна да поговори с дядо си и да го изслуша докрай. Винаги хвърчеше нанякъде. Така беше и с внучката, единственото дете на вуйчо. Тя беше най-голяма. Идваше рядко и си беше красавицата на дядо. Но пък беше момиче. „Е, да му мисли Недко! Ще му се качи тя на главата някой ден, ама ще е късно-о-о. Има да си мисли, че баща му го е предупреждавал. Момичетата трябва да се държат изкъсо. Няма шест-пет! Хем видя как трябва да се възпитава едно момиче. Гледаше проблемите със сестра си от първа ръка и пак не се научи. Я сега какво хубаво семейство има тя. Омъжи се за онова момче, което се осмели да дойде да говори с мен веднъж. Евала! С баща му после ми я върнаха точно в колкото часа съм казал. Ама защо? Защото и бащата офицер. Какво може да очакваш от такова семейство – естествено да си възпитат детето добре. Зетят няма грешка! Разделяха се, събираха се, но накрая се ожениха. Ако не бях аз, да я вкарвам в правия път, кой знае колко момчетии щеше да смени тая мойта дъщеря. Че си беше и красавица. Кой знае на кого щеше да попадне накрая. Затова – строго с момичетата. Да не им се позволява много да шават, че после иди им вържи края.” – такива мисли се въртяха из главата на полковник Ангелов, докато играеше табла с внука си.
– Ха, сгащих те! – детето извика радостно и затапи с пула си
един от пуловете на дядо си. – А
да те видя сега!
Полковникът се загледа в дъската пред себе си и разбра, че се е разсеял. Вдигна поглед към Ванко и зацъка:
– Тц-тц-тц! Кой те е учил тебе,
дядовото, да играеш така добре?
Детето победоносно въртеше в ръка заровете и се хилеше доволно. Полковникът обичаше много и трите си внучета. Всяко си беше различно и всяко си му беше мило на душата, като на всеки дядо. Но най му прилягаше малкото. Не само че приличаше на неговия род и носеше името му, но и сякаш най-слушаше съветите на дядо си – че то си му беше в кръвта. Така де! Често го оставяха при него да го гледа и детето свикна да се чувства там като у дома си.
– Браво, на дядо момчето.
Победи ме тоя път сам. Научил съм те добре. Сега ще ти разкажа как играех аз с
моя дядо Ангел. Той беше много строг. Никога не се усмихваше и като направех
някоя беля ме наказваше зад вратата да стоя с голи колене върху мамули. Ти
знаеш ли въобще какво е мамул. Ей тая царевица, която вади майка ти от
хладилника в едни кутийки, расте, дядовото, на мамули. Та веднъж...
Входната врата се хлопна и някой влезе.
Детето подскочи радостно.
– Мама идва! – Захвърли заровете на таблата и хукна. – Ще ни води с бате на кино в МОЛ-а!
За пет минути се облече и външната врата се
хлопна отново. Заминаха.
Полковник Ангел Ангелов остана да седи в хола
на дивана. Пред него отворената табла. Събираше пуловете и мрънкаше.
– Все бързат. Все закъсняват за
някъде. Да си ходят, като толкова искат. Ама все някога пак ще допрат до мен!
Тогава ще видим кой кого...
Стоеше си Ангел Ангелов и не разбираше, че
животът се променя. Нравите се променят. Поколенията се променят. И ценностите,
които е имало времето на дядо Ангел, тези от неговото собствено време и тези на
малкия Ачко няма как да останат едни и същи. Животът си тече, неговото
собствено време изтича. Изтича му и времето с малкия, защото детето
растеше с и следващия път като дойде, ще си донесе таблета и ще
играе там своята игра на табла. И вместо да се радва на децата си и внуците
си, вместо да се усмихва по-често като ги види и да е щастлив от всяка секунда,
прекарана с тях... ето го... бившият колонел седеше пред дървената табла за
игра, мърморейки и мусейки се на целия свят. И за какво си мислеше в този
момент? Чудеше се дали няма да може да намери отнякъде царевични мамули – ама от тия твърдите вече, не млечните и да покаже на детето...
Горкият бивш колонел! Дали нямаше
да си отиде след време от тоя свят, мърморейки и мусейки се на оная с косата че
си е позволила да идва точно когато Али Ръза обяснява на Шевкет[3]
как трябва да се държи един добър син? И дали последното нещо, което Ангел Ангелов беше казал на малкия Ачко, нямаше да бъде приказка за мамулите зад
вратата и наказаното дете, стоящо върху тях с голи коленца и стичащите се
сълзички по бузките му?
По-добре да не знаем отговорите на тези
въпроси...
19.12.2012
П.П. 12.08.2013
Зная вече тези отговори...
Офицерът от резерва Ангел Ангелов не си отиде от този свят сърдит и намусен. Дори
и не се заглеждаше вече в турските сапунки. Гледаше с едни тъжни ококорени очи
и се беше примирил със съдбата си. Нямаше и следа от властния и сърдит мъж.
Мълчеше и взираше поглед в пода, когато беше приседнал и в тавана, когато
лежеше на болничното легло.
Отиде си... и остави след себе си горчива сълза. Децата му плакаха много. Болеше ги... и бяха на моменти гневни, че баща им загуби някъде във времето уникалната си способност да се бори, че загуби невероятното си чувство за господство над всички и всичко и не искаше да си каже: „Ще живея и точка!” – така както беше решавал и отсичал за всичко през целия си живот. Плакаха... и си спомняха за двадесетте дни в годината през август десет години подред, в които татко ги водеше в Родопите. И сълзите и болката не спираха, защото обичаха безусловно баща си...
Смел
човек беше колонелът... смел и в смъртта си, защото никога не каза, че го боли.
–
Татко, боли ли те нещо?
–
Нищо не ме боли... Нищо не ме боли... Нищо не ме боли...
ПОКЛОН!
[1] ВВС – военно въздушни сили
[2] дюшеш - чифт шестици при игра на табла
[3] Али
Ръза и Шевкет - герои
от турски сериал „Листопад”
СБОРНИК С РАЗКАЗИ
"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА
ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ
Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:
Няма коментари:
Публикуване на коментар