Честит празик, Българи!

Чествайте БЪЛГАРИЯ, тачете Рода си, пазете Корена и Историята!

Давайте шанс на Родината, дори и когато я чувствате като мащеха... защото от самите нас зависи каква ще я тя.

Из: разказ "Живот на 360 градуса" - Даниела Паскова

"Ах, майко Българийо! Ширнала се като Тракийско поле, дашна като Добруджанска нива, велика като Родопско било и жестока като Рилски остър връх.

Ах, Родино свидна майчина! Въздухът ти мирише на свое, а дърветата отстрани на пътя раждат магията на Аспарух. И в душата ти става топло и мило, ушите ти чуват каба гайдите на Родопите и тъпаните носят екота на Черноморските вълни по гръбнака на Стара планина... та чак до Софийското поле. Трепва ти душата, а сърцето лудо препуска в неравноделен такт.

…

Ех, Родино! Защо се държиш с прегрешилите си деца като мащеха. И защо, почувствал се у дома си, блудният син трябва да изживее ада приживе и да застане на прага на смъртта за да разбере грешките си. Къде е опрощението? Нима Бог беше прескочил България и не обръщаше взор към децата си тук. В затворите или не... осъдените души скитаха самотни, без надежда за опрощение. Имаха само за няколко минути майчина ласка и бащина сълза..."

#danirazkasva #danielapaskova #razkasi #bgknigi #mirishenazvezdi #българскиавтори #есен#azcheta

Из: Неволите на един колонел

  Точно днес, на черешова задушница, си спомних татко точно така, както съм го описала в този разказ. Усмихнах се, пророних сълза и ми стана толкова мило и топло на душата, все едно татко ме прегръща. С онази силната, стискаща прегръдка, от която като малка все се дърпах... нали си бях бунтарка. Кой да ми каже тогава, че тази прегръдка ще ми липсва толкова много и че съм се дърпала точно защото приличам точно на него, на татко - ината и опърничева, и мрънкаща понякога, и... Ох!
  Татко е първообраза на полковник Иван Иванов, героя в разказа ми. Тогава промених името му, но сега ще прескоча по редовете и ще си го напиша правилно: Ангел Ангелов. И четейки, какво да видя... Несъзнателно съм объркала още в началото и съм написала истинското име. Е, съдбата си знае работата. Липсваш ми, татко!

Из: "Неволите на един колонел"

(посветено на татко)

 Разказ от сборник с разкази 

"Живот на 360 градуса"

изчерпан тираж

   

   

 – Дядо, хайде да поиграем табла!

   Детето погледна с молещ поглед дядо си. Беше на шест години, а вече знаеше да играе всичките разновидности на таблата. Дядо му го беше научил. Малко му беше трудно с тапата, че дядо затапи ли пул и не го пуска, ама така пък детето се учеше и ставаше все по-добро в играта. Започна от време на време даже да побеждава. Това в началото изумяваше възрастния човек, но и го изпълваше с гордост.

  „Ето! Едно умно дете. Ще стане човек от него. Ама на дядо си се е метнало-о-о. Затова е толкова умно.” – мислеше си бившият полковник от ВВС[1] Ангел Ангелов.

Вече на преклонна възраст, той си седеше в хола на огромния петстаен апартамент в трилъчката на военния блок. Седеше си и... гледаше сапунки. Особено обичаше турските, че много му напомняха едно старо и свидно за него време, когато всички го гледаха със страх и респект. Така си се представяше той – в ролята на стария господар на къщата. Покрай него шетат деца и внуци. И всички го гледат в очите и ръцете. А е понечил да каже нещо и настава гробна тишина и всички го слушат. А е посегнал да посочи нещо, дори само с поглед, и се спускат да му го донесат.

  Размечта се пак старият полковник. Разтърси глава и се върна в действителността, където най-малкият му внук – Ангел, още стоеше пред него с огромната дървена кутия на таблата и чакаше отговора на дядо си.

  – Хайде де, дядо! Този път аз ще те бия. Ще видиш. Ама без да се предаваш, играеш все едно играеш с вуйчо.

  – Добре, мойто момче! Хайде да изиграем няколко игри. И остави вуйчо си Недко. Така и не се научи да играе. Цял живот ще го уча и пак няма да ми стигне времето. Иначе много разбира от всичко. К’во е видял той? Само дето в казарма ходи и толкова. То така и баба може. Да видим вие с брат ти какви ще станете. Че за вас и казарма няма... тц-тц-тц! Само гледайте да не ми станете някакви лекета там, че сега като гледам к’ви са децата...

   Полковникът мърмореше, докато нареждаше пуловете си, а детето отдавна вече не го чуваше. Беше се ухилило и потриваше ръце – в тях заровете, и нямаше търпение да ги хвърли, изкарвайки първия дюшеш[2].

  Ангел беше по-малкото дете на дъщерята на полковника. Въпреки че беше изтърсакът, беше одрал кожата на дядо си Ангел. Затова още като се роди и всички казаха: „Бре, дошло си с името!” По-големият му брат не се задържаше много при дядо си. Той беше волна птичка и някак си деспотските нареждания на стария полковник влизаха през едното му ухо и излизаха през другото, ставаше с една дума: „Пей си Пенке ле, кой ли те слуша!” Големият внук никога така и не седна да поговори с дядо си и да го изслуша докрай. Винаги хвърчеше нанякъде. Така беше и с внучката, единственото дете на вуйчо. Тя беше най-голяма. Идваше рядко и си беше красавицата на дядо. Но пък беше момиче.  „Е, да му мисли Недко! Ще му се качи тя на главата някой ден, ама ще е късно-о-о. Има да си мисли, че баща му го е предупреждавал. Момичетата трябва да се държат изкъсо. Няма шест-пет! Хем видя как трябва да се възпитава едно момиче. Гледаше проблемите със сестра си от първа ръка и пак не се научи. Я сега какво хубаво семейство има тя. Омъжи се за онова момче, което се осмели да дойде да говори с мен веднъж. Евала! С баща му после ми я върнаха точно в колкото часа съм казал. Ама защо? Защото и бащата офицер. Какво може да очакваш от такова семейство – естествено да си възпитат детето добре. Зетят няма грешка! Разделяха се, събираха се, но накрая се ожениха. Ако не бях аз, да я вкарвам в правия път, кой знае колко момчетии щеше да смени тая мойта дъщеря. Че си беше и красавица. Кой знае на кого щеше да попадне накрая. Затова – строго с момичетата. Да не им се позволява много да шават, че после иди им вържи края.” – такива мисли се въртяха из главата на полковник Ангелов, докато играеше табла с внука си.

  – Ха, сгащих те! – детето извика радостно и затапи с пула си един от пуловете на дядо си. – А да те видя сега!

  Полковникът се загледа в дъската пред себе си и разбра, че се е разсеял. Вдигна поглед към Ванко и зацъка:

  – Тц-тц-тц! Кой те е учил тебе, дядовото, да играеш така добре?

  Детето победоносно въртеше в ръка заровете и се хилеше доволно. Полковникът обичаше много и трите си внучета. Всяко си беше различно и всяко си му беше мило на душата, като на всеки дядо. Но най му прилягаше малкото. Не само че приличаше на неговия род и носеше името му, но и сякаш най-слушаше съветите на дядо си – че то си му беше в кръвта. Така де! Често го оставяха при него да го гледа и детето свикна да се чувства там като у дома си.

  – Браво, на дядо момчето. Победи ме тоя път сам. Научил съм те добре. Сега ще ти разкажа как играех аз с моя дядо Ангел. Той беше много строг. Никога не се усмихваше и като направех някоя беля ме наказваше зад вратата да стоя с голи колене върху мамули. Ти знаеш ли въобще какво е мамул. Ей тая царевица, която вади майка ти от хладилника в едни кутийки, расте, дядовото, на мамули. Та веднъж...

  Входната врата се хлопна и някой влезе. Детето подскочи радостно.

 – Мама идва! – Захвърли заровете на таблата и хукна. – Ще ни води с бате на кино в МОЛ-а!

  За пет минути се облече и външната врата се хлопна отново. Заминаха.

  Полковник Ангел Ангелов остана да седи в хола на дивана. Пред него отворената табла. Събираше пуловете и мрънкаше.

  – Все бързат. Все закъсняват за някъде. Да си ходят, като толкова искат. Ама все някога пак ще допрат до мен! Тогава ще видим кой кого...

  Стоеше си Ангел Ангелов и не разбираше, че животът се променя. Нравите се променят. Поколенията се променят. И ценностите, които е имало времето на дядо Ангел, тези от неговото собствено време и тези на малкия Ачко няма как да останат едни и същи. Животът си тече, неговото собствено време изтича. Изтича му и времето с малкия, защото детето растеше с и следващия път като дойде, ще си донесе таблета и ще играе там своята игра на табла. И вместо да се радва на децата си и внуците си, вместо да се усмихва по-често като ги види и да е щастлив от всяка секунда, прекарана с тях... ето го... бившият колонел седеше пред дървената табла за игра, мърморейки и мусейки се на целия свят. И за какво си мислеше в този момент? Чудеше се дали няма да може да намери отнякъде царевични мамули – ама от тия твърдите вече, не млечните и да покаже на детето...

  Горкият бивш колонел! Дали нямаше да си отиде след време от тоя свят, мърморейки и мусейки се на оная с косата че си е позволила да идва точно когато Али Ръза обяснява на Шевкет[3] как трябва да се държи един добър син? И дали последното нещо, което Ангел Ангелов беше казал на малкия Ачко, нямаше да бъде приказка за мамулите зад вратата и наказаното дете, стоящо върху тях с голи коленца и стичащите се сълзички по бузките му?

По-добре да не знаем отговорите на тези въпроси...

 

19.12.2012

 

П.П. 12.08.2013

  Зная вече тези отговори... Офицерът от резерва Ангел Ангелов не си отиде от този свят сърдит и намусен. Дори и не се заглеждаше вече в турските сапунки. Гледаше с едни тъжни ококорени очи и се беше примирил със съдбата си. Нямаше и следа от властния и сърдит мъж. Мълчеше и взираше поглед в пода, когато беше приседнал и в тавана, когато лежеше на болничното легло.

  Отиде си... и остави след себе си горчива сълза. Децата му плакаха много. Болеше ги... и бяха на моменти гневни, че баща им загуби някъде във времето уникалната си способност да се бори, че загуби невероятното си чувство за господство над всички и всичко и не искаше да си каже: „Ще живея и точка!” – така както беше решавал и отсичал за всичко през целия си живот. Плакаха... и си спомняха за двадесетте дни в годината през август десет години подред, в които татко ги водеше в Родопите. И сълзите и болката не спираха, защото обичаха безусловно баща си...

  Смел човек беше колонелът... смел и в смъртта си, защото никога не каза, че го боли.

– Татко, боли ли те нещо?

– Нищо не ме боли... Нищо не ме боли... Нищо не ме боли...

 

ПОКЛОН!

---

[1] ВВС – военно въздушни сили

[2] дюшеш - чифт шестици при игра на табла

[3] Али Ръза и Шевкет  - герои от турски сериал „Листопад”

СБОРНИК С РАЗКАЗИ

"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА 

   ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ 

  Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на фейсбук страничката:  Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова

на имейл адреса:  daniella_paskova@abv.bg

 

Има такава държава

 

Този текст е писан 2013 г. 10 године никак не са малко. Сега си спомням колко бях гневна, когато го писах. И на кого? Търсела съм виновен за смъртта на баща си. Може би тове е нормално и толкова естествено. Но и не пречи днес да си задаваме същите въпроси. Дали е станало по-добре или по-зле за 10 години, не зная. Иска ми се да има някаква надежда. Вярвам, че има...

Защото точно защото работя в системата зная, че има надежда и затова вярвам, че има хора, които си вършат работата със съвест и старание. Нека просто им казваме "благодаря" ... 

Има такава държава

  От сборник с разкази 

"Живот на 360 градуса" 

Даниела Паскова

изчерпан тираж

Гледам коридора в болницата. Онзи жълто-зеленият. Стомахът ми се свива болезнено, а очите ми се пълнят  със сълзи. Та той е същия… Същия като онзи запаметил се в съзнанието ми дълбоко и трайно. Зная, че ще го помня винаги.

   Стаята на татко беше ето онази третата отдясно. Виждам я и сега. Със счупени шкафчета и подпухнала боя на стената, която се лющеше и падаше над леглото му като обелки от твърдо сварено боядисано великденско яйце. Този Великден му беше последния... На татко.
   „…но понякога, о, Господи, зеленият път е толкова дълъг…” е казал Стивън Кинг в „Зеленият път“
   Защо пътят на татко не беше дълъг? Молех се всяка вечер и  не исках да се предавам. Той се предаде, но не и аз. Извървях с него този зелен път и на всяка крачка се молех да има следваща. И щях да вървя с него до края. Но пътят свърши. А си беше точно зелен. Онова гадно болнично зелено, което трябва да се забрани със закон от Министерството на здравеопазването в болниците. Е, има ли въобще такова министерство? Или то се е превърнало в търговска палата за обсъждане на цената на човешкия живот. Болниците – в търговски дружества, начело с умел мениджър. Лекарите са станали гадатели и оратори. Сестрите – восъчни фигури, като онези в музея на мадам Тюсо. А санитарките са се превърнали в  трошачки на пари за една подлога. Кой не би си платил за подлога? Та това биха били най-нормално похарчените пари в живота ти.
   Лесно се лежи в такава болница. Постъпваш и след два часа си в къщи. Ами проверките от касата? Е, болницата нали си има добър мениджър, той да му мисли.
   Рутината. Ето това е язвата в нашата държава. Рутината, безхаберието и овчата кожа. Защото служителите в банките те гледат като през бронирано стъкло. Служителите в общината са сложили маски на безразличие на лицата си и рецитират бездушно заучени фрази в официално обръщение, а те псуват мислено, защо си си позволил да ги безпокоиш точно днес и сега за… глупости. Е, в здравната система би трябвало да е различно, по дяволите! Защото това е една от професиите, в които се играе с човешкия живот. Не… не бъркам думата. Точно „играе” исках да кажа. Хвърляш монета и избираш ези или тура. Кое е печелившото, никой не знае, най-малко лекарите. Иначе са добри оратори. Омайват те и говорят със звънки фрази и сложни термини. А какво става когато разбираш тези термини, защото точно това си учил? Ето ти проблем. Омайването не върши работа, защото ги гледам и искам отговори и то смислени, а не редовното: „Е, нали му знаете диагнозата. Какво очаквате? Чудо ли?”
   И какво като зная диагнозата. Не искам чудо, искам адекватно поведение и нормално човешко отношение. Защото обречени хора няма. Има само невежи, които не разбират от диагнози и се примиряват с ораторските способности на лекарите. Е, не се примирих. Вдигнах скандал. И какво от това? Татко извървя своя зелен път. Тихо и кротко, без да се оплаче от нищо с лепнатия му печат „Терминален” още в мига на поставяне на диагнозата. Какво значи това ли? Ще ви кажа –  безнадежден, безсмислен, без право на живот… умиращ.
   Лекари оратори и гадатели се извървяха да сложат печата с УИН-а[1] си на челото му. Като жигосване беше за мен. И се ядосвах! Как се ядосвах на всички, защото исках просто повече от това, което биха могли да ми дадат.
  – „Е, знаете му диагнозата…”
  – Да зная я.
  – „ Е, така ще е…”
  Няма логика да е така.
…
  – Бихте ли ми казали стойностите на йонограмата[2]. Бяха ниски като постъпи при вас.
  – „Нямаме навик да пускаме йонограма.”
  –  Как така нямате навик? Нали пътеката на касата по това заболяване го изисква?
  –  „Е, добре де. Ще я пуснем, като толкова държите.”
…
  – Да, ниски са стойностите. Ще включим таблетки.
  – Но как таблетки? Прясно опериран пациент без стомах мислите ли, че може да поема таблетки?
  – „Такава е практиката ни…”
  – Каква практика? Та всеки пациент е различен. Какво значи практика? Кажете ми кой случай от отделението ви е точно като баща ми?
…
  – „Еми ето. Тук виждам метастаза, какво очаквате?”
Бре! Лекар с око скенер! Това ще да е някаква специална нова порода доктор. Бре!
  – Къде има метастаза? – пуля се аз.
  – „Как къде? Ето тук на стомаха има метастаза. То си личи…”
  – Доктор Иванов, баща ми няма стомах вече. Изчистиха всичко. И скенера…
  – „Така ли? Черния дроб не са му махнали нали? – той нападателно.
  – Не са.
  – „Е там е значи. Това исках да кажа…”
  Господи, дай ми сили да издържа този ад! Господи, помогни ми да не застрелям някого с пистолета на татко! Нима този хирург идваше на консулт без да е прочел ИЗ-то на пациента си? Едно беше прочел обаче. Беше прочел  диагнозата! И до там…
  Очите на татко… Те ми даваха сили да не се вбесявам. Толкова властен и еродиран мъж, а сега така кротък и благ. Но очите на татко се затвориха. Затвориха се завинаги и тогава какво ми остана? Болката, жестоката болка и ме заля яда. Как се ядосах…
  Поклон!
  Бог да е с нас! 
  Тежко е. Тежко е, защото има такава държава – нашата мила Родина.
…
  Зная и още нещо, което го има и то точно в нея… в нашата Родина и сега ще пиша точно за него.
  Не всички болници са такива! Не всички лекари са такива! Не всички сестри са такива! Топли ли ни това… не зная. Но вярвам в него и го виждам ежедневно и това ми помага да се преборя с яда си всеки ден.
  Зная за клошари, които си заминават от болницата изкъпани, нахранени и облечени с нови дрехи, защото персонала не изхвърля старите си дрехи на боклука, а ги носи на работа, за да облече нуждаещ се с тях. Даже се намира някой, който да му купи кафе. Виждали ли сте как клошар гледа поднесена му чаша горещо кафе? Виждали ли сте? Аз съм виждала. Гледа и не смее да посегне. Намира се някой, който да му даде пет лева за такси. Какво са пет лева за него, знаете ли? Е, той знае. И в погледа му се чете изумление и нескрита дилема. Нима е способен да даде тези пари за такси, нищо че навън е четири часа през нощта и е мразовита зима, а краката му са измръзнали и не може да стъпи на тях. Ех, тази линейка! Защо го доведе тук в тази болница. Е кафето все пак е нещо и банята, и чистите дрехи, и топлата супа… Май е по-добре с тези пет лева да се напие. И той си тръгва усмихнат. 
  Зная и за момичето, което води Бърза помощ. Момиче на 18 години, което се е нагълтало с хапчета с цел самоубийство. Е, не е знаело какво точно и колко да изпие и след една промивка и няколко часа престой вече може да си тръгне. Краката му се гънат, дали от стреса или от изтощение не се знае, но животът му е вън от опасност. Животът да, но психиката му кой ще излекува? Гледа това момиче колонката за таксита, която естествено отново е развалена и безпомощно се озърта, докато някой не звънне от собствения си телефон и извика кола за да я закара до вкъщи.
  „Благодаря!“ – казва притеснено то.
  „Няма защо. Прибери се и не прави повече такива глупости. – казвам аз.
  Лицето на момичето светва. Може би не вярва, че има и такива хора в бели престилки. Напълно непознати, които могат да му подадат ръка в трудна ситуация. Без това да е тяхно задължение. И тя си тръгва усмихната.
Усмихнати си тръгнаха и всички от моята стая, когато мен ме оперираха преди месец, защото в минутите след операцията Габи полагаше ръка на рамото им и питаше толкова простичко нещо: „Как си?”. В началото мислех ,че това е специално отношение към мен, защото работя в същата болница и съм колежка, но после видях че не съм привилегирована и отношението към всички е еднакво.
  Е има и такива отделения и такива болници, нищо че Здравеопазването ни е гнило.
  Нека сме гневни, нека не сме овце, нека не се примиряваме с гнусотиите в държавата ни и в частност в здравеопазването, но нека вярваме, че хвърляйки монетата все пак може да се падне печелившата страна и пред нас да застане истински медик, вярващ в Хипократовата си клетва. Малко са вече в България, но ги има, знайте!
  И престанете да носите пълни торби и пликове с пари на белите престилки! За бога, престанете! Ние сме тук за да си вършим работата и може да не ви се вярва, но една добра дума, едно „Благодаря от сърце! Вие сте добър човек!” или даже само една изумена и свенлива усмивка, когато не намирате думи вършат сто пъти по-добра работа.
  Повярвайте ми! Повярвайте ми!

---

[1] УИН - Уникален идентификационен номер на лекар
[2] Йонограма – тест, който измерва основните електролити в кръвната плазма

СБОРНИК С РАЗКАЗИ

"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА 

   ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ 

  Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:

 18лв.

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на фейсбук страничката:  Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова

на имейл адреса: 

 daniella_paskova@abv.bg

Из: "Без думи"

   Топлата и безснежна зима не е на добро. Хубаво ни е, но пък какво е Малък Сечко без малко студ, лед и сняг...

Бялата премяна пречиства и се чувстваш като новороден. Какво по-хубаво чувство от това в началото на годината. Природата си знае работата и сигурно именно заради това годинато започва през зимата.

Пожелавам си малко сняг! (Нищо, че на морето това е малко като у топия... )

Прочетете чест разказа "Без думи" (от сборник с разкази "Живот на 360 градуса") и се пренесете в снежната гора в Тетевенския балкан.

Из: "Без думи"

Разказ от сборник с разкази 

"Живот на 360 градуса" - Даниела Паскова

изчерпан тираж

– Вики, виж! Прекрасно е! Ела да снимаш веднага! – извика Лили весело. Беше се спряла на малкото зелено мостче и гледаше нагоре към Крушунските водопади.

– Идвам! – отговори каката, изтича до малкото момиче и застина с фотоапарата в ръка.

Пред нея се разкриваше прекрасна гледка. Водата шумеше и се стичаше на вълни по естествените стъпала на реката. Беше прозрачна като сълза – студена и пенлива. Във въздуха се носеха хладни пръски и закачливо мокреха двете момичета. От двете страни на реката величествените дървета бяха отрупани със сняг. Като бели великани, те гледаха безмълвно и се радваха на веселите гласове на момичетата. По това време на годината тук нямаше много посетители. Красотата на природата изглеждаше някак си девствена и Вики снимаше с огромно удоволствие. Страните ѝ бяха зачервени от студа, но очите ѝ грееха. Като две зелени звездички на фона на дългата черна коса, в тях се четеше опиянение.

Мария вървеше след двете момичета. Изкачваше се по горската пътека покрай гората и се усмихваше. Колко беше доволна, че вижда Виктория така щастлива! Въпреки студеното време, тя беше решила да доведе момичетата тук, защото знаеше колко добре ще се отрази това на изстрадалата душица на Вики. Вече месец беше изминал откакто майка ѝ я беше довела за втори път с куфар. Дойде Коледа. Момичето не пожела да отиде в София за празниците. Дойде Нова Година. Тя отново отказа на майка си и на Мария ѝ олекна на сърцето, защото знаеше, че ако не вижда майка си момичето ще се съвземе по-бързо.

– Момичета, погледнете вдясно.

– Уау-у-у! Това е Повелителят на гората. Сега ще извика стражите си и ще ни хванат в леден капан, докато не дойдат да ни спасят феите чак на пролет. – Лили не спираше да бърбори.

Трите се засмяха, гледайки огромното дърво отдясно на реката. То ги наблюдаваше. Дебелият дънер беше оформен така, че изглеждаше като с лице. Причудливите форми на дървесината бяха изградили нос, очи и уста на стеблото на дървото, а клоните нагоре оформяха дълги и криви ръце, отрупани с бял пухкав сняг. Коренищата се виеха в основата на ствола като нозе, стъпили и закотвили се здраво в твърдата и студена пръст. Лицето на дървото изглеждаше сърдито и току да заговори със страшен глас на натрапниците, които смущаваха спокойствието на зимната гора. В следващия момент малка кафява катеричка се шмугна от ръцете през носа и влезе в устата на Горския повелител. Момичетата прихнаха да се смеят и продължиха по пътеката. Водопадите горе бяха още по-красиви. Малките струи отстрани бяха замръзнали на места и образуваха прозрачни ледени висулки. Водата беше бистра, а в снега около бреговете на реката не беше стъпвал все още ничий крак, за да остави следи.

Виктория снимаше като омагьосана. Беше така спокойна и съсредоточена, че дори и веселото бъбрене на Лили не можеше да я разконцентрира. Мария кимна на дъщеря си и тя млъкна. Двете гледаха Вики и се усмихваха.

– Браво, мамо! Ти си най-великата майка на света! – тихо прошепна Лили в ухото на майка си, а Мария се усмихна още по-широко.

Радваше се, че съумя да помогне на едно загубено дете. Вдъхна му надежда и с нежна майчина ласка му показа, че животът е прекрасен, въпреки ударите, които ни нанася от време на време.

– Хайде, момичета. Трябва да се прибираме. Става много студено. – Мария и Лили тръгнаха надолу по пътеката прегърнати.

Виктория се загледа след тях и една малка сълза избяга от окото ѝ и се втурна надолу по ледената ѝ страна.

– Идваш ли, Вики? – двете се бяха спрели и очакваха каката да се присъедини към тях.

– Идвам!

Момичето се забърза и ги настигна. Мария гушна двете деца от двете си страни, притисна и разтърка крехките им раменца и трите заслизаха надолу по лекия наклон на пътеката.

– Хъм-м-м, тези натрапници ми станаха симпатични. Отдавна не бях чувал такъв непринуден и приятен смях. А майката – тя сияеше и около нея се носеше толкова топлина и любов. Вървете си по живо по здраво, човеци и елате пак напролет да видите тогава величието на гората и красотата на зелетата премяна. Ще ви хареса още повече. – въздъхна Повелителят на гората, разтърси клони и катеричката тупна в една голяма пряспа. За секунда само нослето ѝ се виждаше, докато успее да подскочи и да се шмугне в храстите."

СБОРНИК С РАЗКАЗИ

"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА 

   ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ 

  Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:

 18лв.

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на фейсбук страничката:  Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова

на имейл адреса: 

 daniella_paskova@abv.bg

Коледна (банкетна) треска... упс ... смешка

 Обзела ли ви е вече коледната треска? А банкетната? 

Нищо не би било способно да спре жадните, за така наречените служебни коледни партита, хора. Трепет... какво ще облека и обуя, прическа, маникюр, до кой ще седна,  к'во ще стане-е-е... 

Ех, че забавление е да се гледт тези трепети, особено отстрани. 

   Преди години, когато излезе на мода жените да си изправят косите с преса, една картина така ме забавляваше, че все още си я спомням с усмивка. Аз никога не съм ходила за такъв банкет на фризьор.  Е, много съм задръстена! 😉

   Та, седя си аз на масата посредата на купона и точно щях да ставам, за да се хвана на кръшното хоро и се загледах в усмихнатите тропащи гости на коледния банкет... 

   "Боже, си казах, та аз едва ги различавам тези хора! Природата е дала на всеки отличителни черти и гени, от които жените много успешно успяват да избягат, стараейки се да следват модата.  Пред очите ми се виеше хоро от еднакво изглеждащи жени с гладко изправени коси на преса... Всичките с една прическа, само тук-там цвета на косата влизаше в различните нюанси и дължината малко варираше. Като излезли от конвейра на някой поточна линия  от двете страни на която седят майстори-фризьори, завършили с отличие една и съща школа. Е, защо пък да не разнообразя малко това "перфектно" изглеждащо хоро с една глава, пропуснала да стъпи на конвейра и си позволила да си показва къдриците-демоде от миналия век... "

   Та, станах си аз и смело се хванах на хорото с усмивка на лице. Ех, че весели празници!

   Не помня тогава ли ми хрумна идеята за това разказче, но ако искате да се посмеете от сърце прочетете това:

   Разказ от сборника "Живот на 360 градуса" - Даниела Паскова (изчерпан тираж)

Коледна (банкетна) треска... упс ... смешка

 

   Декември месец – някъде към средата. Странни мисли се въртят из главата на трескаво пазаруващите из претъпканите магазини. Мисли за подаръци, опаковки и коледна украса, но онази банкетната украса май взима превес в мислите на жените.

...

 

   – Мило, защо си така намусена?

   – Ами! Не виждаш ли каква блъсканица е навсякъде? Тия хора са пощурели.   Точно сега ли трябва да пазаруват всичко? Сякаш се запасяват и обличат за цяла година напред.

  – Не се муси де! Хайде да ти купим подаръче за Коледа. Какво искаш, съкровище?

  – Нищо не искам. – муси се тя.

  – Е, как нищо не искаш бе, мила? Хайде да си избереш една нова блузка. Ще си я облечеш за Коледа, като отиваме в мама.

  – Ами... добре. Както кажеш, миличък! Нека да съм с нещо новичко. Прав си! – присвива леко очи тя, при мисълта за „мама” и се подхилва обърнала глава на другата страна.

  „За мама ли? Идиот! А за банкета какво ще си облека, а? Добре, че ми е тъпичък и лесно се манипулира. Бързо при онази блузка, която съм си избрала от две седмици. Дано не са свършили бройките, че докато се сети тоя моя тъпчо да ми купи нещо за „гостито при мама”. Пфу-у-у!”

  – Ела да отидем, миличък, натам. Я! Виж каква хубава блузка! Ама ще ми стои ли добре? Чакай, само ще я пробвам.

  Пробва тя блузката сигурно за десети път тая седмица и намигва тайно в пробната на образа си в огледалото.

  – Какво ще кажеш? Ще хареса ли на мама? Не е ли малко прозрачна тази материя?

  – Да-а-а, малко е прозрачна, ама нищо. Ще хареса, ще хареса. Важното е ти да се харесваш. – мило и нежно прошепва той.

  – Ами, не зная. Нямам настроение нещо за пазаруване. Я да видя цената. О-о-о, много скъпо това, бе! Ще търсим нещо друго, макар че тази ми стои добре... – лукаво се цупи тя.

  – Недей така де! Коледа е. Хайде ще я купим.

  При вида на цената лека бръчка се мярка на челото на обичния съпруг, преглъща бучката в гърлото си обаче и се тръгва към касата през навалицата. След него припка нацупената съпруга, а ръцете ѝ нежно галят меката ефирна прозрачна материя и сърцето ѝ трепка в гърдите.

  „Лесно беше! Глупчото ми той! – победоносна усмивка блясва за миг на устните ѝ и веднага след това на лицето ѝ се изписва престорено безразличие. – Сега обувките. Хайде полата може да е онази, която ми купи за рождения ден на... мама. Да не прекалявам, че после часовете при фризьорката, козметичката и маникюра и... Да не стане много, че току виж получил някой инфаркт точно когато не трябва. Ах, колко трудно си уредих тези часове. Даже и аз не зная как стана. Козметичката ми е златна. Всички точно сега са решили да се разкрасяват... ами нормално. Само като се сетя за новия колега в службата и ми се разтреперват коленете. Хи-хи. Заслужава си разкрасяването. Пък ако не той, все ще се навие някой от старите котараци, на които им текат лигите по мене.”

...

 

  – Ало?

  – Захарче, уреди ли часовете на моята за днес?

  – Да, бебчо! Обадила съм ѝ се. Не се безпокой! След малко ще е тук.

  – Чудесно! Освободи се за вечерта. Купил съм ти подарък за Коледа.

  – Така ли? М-м-м! Съкровище си ми ти! Колко време ще имаме?

  – Цяла нощ, сладкишче. Банкетът на моята е с приспиване.

  – Супер! Ще се видим довечера. Нямам търпение.

  – Целувам те! До скоро, кукло!

  – До скоро. Упс, тя дойде. Трябва да затварям. Чао. – прибира телефона и поглежда жената влязла току-що в салона с най-чаровната си усмивка – Здравей, Миме, едва успях да ти уредя часовете. Виждаш каква лудница е. Ама щом е за тебе...

  – Виждам, Мая, ще те черпя да знаеш. С кой говореше по телефона, че така се хилеше като влязох?

  – С гаджето, как с кой! Купил ми е подарък за Коледа и довечера ще си го получа. – хитро се ухилва козметичката, докато дръпва първото косъмче от веждата на Мимето.

  – Ох!

  – Извинявай! Трай, бабо, за хубост.

  – Да, да, не очаквах. Ще стоя кротко вече.

...

 

  Гаджето-съпруг се връща отново в претъпкания магазин.

  „Така-а-а. Сега да бягам да купя още една блузка от онези. Ще стои перфектно с онази пола, дето беше... за рождения ден на мама. Всъщност аз тези дрехи не ги виждам там... по-скоро бельото ме интересува. Ха-ха. Ох, добре че носят и двете един размер. Леле-е-е, колко беше прозрачна материята... Хм-м-м! Трябваше да накарам моята патица да пробва и бельо, ама току виж решила да поиска да ѝ купя и него. По добре така. Да не рискувам чак толкова. С бельото мога и сам да се оправя. – потрива ръце благоверният съпруг-гадже, докато грабва последната бройка от ефирната блузка и се запътва отново към касата с лукава усмивка на лице.

СБОРНИК С РАЗКАЗИ

"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА 

   ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ 

  Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:

 18лв.

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на фейсбук страничката:  Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова

на имейл адреса:  daniella_paskova@abv.bg

Мъгла

 

   Сборникът "Живот на 360 градуса" излезе преди 8 години. Вярно е, много промени настъпиха оттогава. Животът, като че ли, стана по-сложен, по-скъп, по-труден, по-забързан... Е, нормално е. "Всичко тече!" са казали едни умни хора. Та, наближават мъглите в големия морски град. Не ги обичам, но са си нещо нормално тук за есента и това никога не ще се промени. И сега зачитайки този разказ писан през 2013 година си мисля къде ли ще намеря обява за квартири във Варна в идеален център за 15 лв. ? Хората пак са забързани, даже много повече отпреди. Гларусите, гладни и озверели, продължават все така да гледат със стъклените си хищни очи. Кое всъщност се е променило за тези 8 години? И къде е израстването за добро, което чакам като най-наивния и глупав мечтател романтик? Е, зная, кое се е променило... Аз! Вече зная къде да търся в мъглива утрин усмивки - на лицата на децата.

Мъгла

Разказ от сборник с разкази 

"Живот на 360 градуса" - Даниела Паскова

изчерпан тираж

   Сутрин е, но от тези сутрини, които не можеш да познаеш по усмивката на изгряващото слънце, нито по свежия полъх на ветреца или пък по звуците на събуждащата се природа... тях ги познаваш единствено по часовника, показващ упорито че е утро. Колкото и да не ти се вярва стрелките си цъкат и онази малката се е закотвила на числото седем, а голямата си се върти около нея неспирно и отброява минути на течащ живот.

   Есен е, но от тези есенни дни, в които кафявото преобладава пред златното и е едно такова кафяво – мокро и бездушно, като всичко наоколо. И въздухът, застинал и носещ тежка влага, се стели на талази над града и трудно се диша. Поемеш ли дълбоко дъх, нещо те свива в гърдите и гърлото, и предизвиква суха и дразнеща кашлица – все едно си вдъхнал водни капки.

Облачно небе, мрачно утро, есенен хлад и мокра тежка мъгла. Такива дни в големия  крайморски град през есента са чести и насищат сивотата му с още тъмно багрило. Мътно и потискащо сиво, наситено с влага и тежка задушлива миризма на бездушие.

 

 Яна върви бавно по мократа улица след тежка нощна смяна. Спира се на светофара и през мъглата вижда отсреща да свети размазано червено. Колите пъплят през кръстовището наредени една след друга като кехлибарени топчета на броеница. Между всяка има определено разстояние – ни повече ни по-малко, само че при придвижването напред ламаринените топчета не се чукат едно в друго като дървените в броениците, а закотвят на сантиметри със скърцащ звук на изнервени спирачки.

   Яна се заглежда в лицата зад воланите. Търси ведрото утро, но намира само напрежение и досада, а тук-там и безразличие. С трафика се свиква, но мъглата си е дразнеща. Най-добре се вижда гъстотата и танцът ѝ пред халогените фарове на големите джипове.

   Вървели ли сте по центъра на Варна сутрин в мъгла през есента? Не ви и трябва! Яна не обича да гледа любимия си град такъв. Не харесва хората в мъгливи утрини, не вижда небето през мократа завеса, не усеща сърцето на града. Нима само слънцето му придава блясък и го прави вълшебен през топлите летни нощи и утрини? И морето... морето, което никога не може да загуби очарованието си, дори и в студено есенно мъгливо утро. Но тук, на центъра морето не се вижда, слънцето също се крие сега и кубетата на Катедралата се губят в тъма, а е утро, по дяволите!

   Яна слиза по стъпалата на централния подлез. Още на входа му я посреща жално скимтене на просяк-инвалид, молещ за храна. Театър или не, той си изговаря репликите още от сутринта, но чашката му още стои мълчаливо празна, а минувачите бързат, свеждат поглед, щом се изравнят с него и лицата им остават каменно студени, като мокрите студени плочки на големия площад горе над подлеза. Вниманието на Яна е привлечено от електриково-зелена обява залепена сякаш през сантиметри и грозно изпъстрила каменните стени на подлеза и стълбите. Листчетата сигурно са стотици. Яна се зачита: „Изгодни квартири. Идеален център. Лукс. Петнадесет лева. Телефон:...” 

   Жената извръща бездушно поглед и се опитва да се усмихне непохватно. Не успява. На излизане от подлеза Яна поглежда към часовниковата кула зад сградата на театъра. Стрелките залепват на седем часа и тридесет минути и се чува камбанен звън – разнася се в мъглата тежко и бавно и замлъква без ехо. Забързан мъж на средна възраст се поспира за секунда, сверява часовника си и отново продължава устремено по пътя си.

   Тракащи токчета по плочките, сърдити лица и устни говорещи по телефоните докато крачките забързват хода си, а очите гледат празно като очи на слепец, забравил да включи и другите си сетива. Сетивата на минувачите спят, както спят и душите им, както спи и градът в тази есенна сутрин. От мъглата ще да е!

 

   Чешмата в парка пред театъра бълбука тихо, трите чучурчета издигат малки фонтани и обливат зеления мъх по мокрия камък отдолу. Яна присяда на една пейка. Има още време и решава да почине минутка на двете единствени сухи дървени пръчки. Листата на дръвчето над тях са поели сланата, а водните капки на мъглата явно са ги заобиколили. Жената е уморена и вяло се взира в човека седящ на пейката отсреща. Явно на него му е сухо. Странен образ – мършав и рошав мъж на неопределена възраст. До него има струпан багаж, но едва ли той щеше да пътува нанякъде, по скоро това е покъщнината му. Гледката на торби и кашони, препълнени с всякакви вещи и количката подпряна на близкото дърво не учудва Яна, изненадва я заниманието на мъжа. Нахлупил шапка с огромна козирка над очите си, лицето му не се вижда, но погледът му шари по текста на мръсен и стар вестник, а дясната му ръка попълва жадно и припряно квадратчетата на кръстословица. Отзад зад него величествено се издига сградата на Варненската опера. Яна се замисля дали преди време този мъж не е посещавал операта във Варна, а може би е пял даже на основна сцена, щом се чувства тук като у дома си. За миг по лицето ѝ се изписва усмивка. Спомня си последния мюзикъл, на който беше завела синовете си: „Джекил”. Ех, дали този дрипав мъж не би могъл да оцени „Джекил” и постановката да му достави удоволствие, както му носи наслада тази кръстословица? Щом така се взира и доближава буквите толкова близо до очите си явно не вижда добре, но въпреки това продължава настървено да чете и пише. Може би това е за него като дълго чакан топъл обяд – сервират ти го и го излапваш, въпреки че ти пари на езика и вкусът по небцето се губи в бързината, но нищо... няма време.

   Яна плъзва поглед по площада и търси усмивки. Не ги намира. Мъглата ги задушава. Жената бавно става и продължава надолу към шадраваните. Вглежда се в очите на възрастен дядо, който грижливо нарежда стоката си по съдрано парче плат – няколко поочукани телефона и зарядни устройства, стегнати с тънки ластици, от тези, с които усукваха блистерите с лекарства в аптеките. Човекът я поглежда безизразно. Явно не познава в нея първия си клиент за деня или пък безверието го е завладяло още от сутринта и той подрежда импровизирана си сергия на плочките по навик и с безразличие.

Водните капки се сгъстяват във въздуха около шадравана. Бяла призрачна завеса се стели над площада пред входа на операта, а утрото напредва бавно. С него се увеличават и забързаните минувачи. Тихо е... странно тихо за този голям град. Чуват се само стъпки, ромонът от фонтаните и писъкът на гларусите. От мъглата ще да е!

   Единствените безцелно мотаещи се в тази делнична утрин са те – гларусите  и... Яна. Всички други бързат за някъде. Дали гларусите се усмихват рано сутрин и дали могат въобще да се усмихват?

   Яна си харесва отново една пейка и се отпуска уморено на нея. Бездушните хора прелитат около нея, а гларусите ходят по плочките наперени и нахално се взират в ръцете на минувачите, ослушвайки се за шумолящи хартии от закуски. Колкото и да се надява да намери зрънце симпатия, гледайки тези птици, Яна не успява никога. Да, свикнала е с тях и ги чувства близки, но просто не ги обича и това си е. Колкото бездушни и сърдити ѝ се струват хората тази сутрин два пъти по-озверели и с хищни погледи ѝ изглеждат гларусите. Един се спира и я поглежда с кръглите си като стъклени копчета очи, изпищява зверски и се втурва към скупчила се групичка пернати, надали пронизителни звуци и разпръскващи се след фалшива тревога за сутрешно угощение.

   Хора и гларуси, всички са бездушни кукли, от тези вързаните с конци, на които кукловодът бързо мърда краката и ръцете, а лицата си остават неестествено неподвижни и само от време на време долното чене увисва и главите се въртят в пълен кръг докато не се оплетат съвсем конците и куклата падне на сцената – неподвижна и с изцъклени тъжни очи. Тогава мъглата я поглъща и мястото ѝ се заема веднага от следващия актьор-миновач... трафик. С него се свиква, но мъглата е дразнеща.

   Яна притваря очи и въздъхва. Иска ѝ се да се пренесе някъде на юг – там из селата покрай Марица, където есента е приказна, а хората усмихнати. И мъглата не е така тежка и бързо се вдига, подплашена от закачлив слънчев лъч, а листата капят жълто-червени и не изсъхват още преди да докоснат земята – танцуват ефирно летейки и си избират място в шарения килим на есента.

   Яна отваря очи и не вижда есенен килим. Вижда само студени плочки с отекващи по тях стъпки и писъци на гларуси. Тук дърветата не смеят да сипят листата си. Та нали веднага ще ги приберат и изхвърлят на боклука. Ето затова в големите градове есенните листа изсъхват още преди да паднат на земята... от мъка.

   Яна не вижда есенен килим, но вижда мъгла... тежка и задушлива мъгла. Потиска въображението, усмивките, мечтите и чувството на бездушие завладява душата, а на гларусите не им пука дали ще ги подритнат на площада или ще им изсъскат злобно „Къш!” Та нали след малко ще успеят да грабнат от ръцете на някой разсеян минувач топла закуска и обезумели от настървение ще я разкъсат на парчета, обирайки и последната трошица от мокрите плочки на големия площад.

   Яна става и бавно се насочва надолу по пътя си. Тъжна е. Поглежда афишите на таблото пред операта и се чуди защо в мъглата буквите се четат едва-едва и дали ако са електриково-зелени на цвят няма да се виждат по-добре, като онази обява на стените на подлеза за квартирите в идеалния център по петнадесет лева?

   „Ех, от мъглата ще да е!” – си казва тя и забързва крачка. Пред нея пискайки прелита изплашен гларус. Тя обръща поглед по посоката, от която той бяга и вижда усмихнато малко детско личице.

   – Ела тука, голяма птицо-о-о, да те гушна-а-а! – малко момиченце тича след гларуса с широко разтворени ръчички.

   – Дани, остави гларуса миличка, ще закъснеем за детската градина. – млада майка подтичва след детето си, носейки шарена раничка и се смее от сърце на физиономиите на малката палавница и на ужаса на хищната птица.

   Слънцето пробива тъмните облаци и парва мъглата. Тя се свива на малки бели облачета и изчезва в сенките.

   В големия морски град вече е прекрасно есенно утро...

СБОРНИК С РАЗКАЗИ

"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА 

   ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ 

  Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на фейсбук страничката:  Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова

на имейл адреса:  daniella_paskova@abv.bg