Този текст е писан 2013 г. 10 године никак не са малко. Сега си спомням колко бях гневна, когато го писах. И на кого? Търсела съм виновен за смъртта на баща си. Може би тове е нормално и толкова естествено. Но и не пречи днес да си задаваме същите въпроси. Дали е станало по-добре или по-зле за 10 години, не зная. Иска ми се да има някаква надежда. Вярвам, че има...
Защото точно защото работя в системата зная, че има надежда и затова вярвам, че има хора, които си вършат работата със съвест и старание. Нека просто им казваме "благодаря" ...
Има такава
държава
От сборник с разкази
"Живот на 360 градуса"
Даниела Паскова
изчерпан тираж
Гледам коридора в болницата. Онзи жълто-зеленият. Стомахът ми се свива болезнено, а очите ми се пълнят със сълзи. Та той е същия… Същия като онзи
запаметил се в съзнанието ми дълбоко и трайно. Зная, че ще го помня винаги.
Стаята на татко беше ето онази третата отдясно. Виждам я и сега. Със счупени шкафчета и подпухнала боя на стената, която се лющеше и падаше над леглото му като обелки от твърдо сварено боядисано великденско яйце. Този Великден му беше последния... На татко.
„…но понякога, о, Господи, зеленият път е толкова дълъг…” е казал Стивън Кинг в „Зеленият път“
Защо пътят на татко не беше дълъг? Молех се всяка вечер и не исках да се предавам. Той се предаде, но не и аз. Извървях с него този зелен път и на всяка крачка се молех да има следваща. И щях да вървя с него до края. Но пътят свърши. А си беше точно зелен. Онова гадно болнично зелено, което трябва да се забрани със закон от Министерството на здравеопазването в болниците. Е, има ли въобще такова министерство? Или то се е превърнало в търговска палата за обсъждане на цената на човешкия живот. Болниците – в търговски дружества, начело с умел мениджър. Лекарите са станали гадатели и оратори. Сестрите – восъчни фигури, като онези в музея на мадам Тюсо. А санитарките са се превърнали в трошачки на пари за една подлога. Кой не би си платил за подлога? Та това биха били най-нормално похарчените пари в живота ти.
Лесно се лежи в такава болница. Постъпваш и след два часа си в къщи. Ами проверките от касата? Е, болницата нали си има добър мениджър, той да му мисли.
Рутината. Ето това е язвата в нашата държава. Рутината, безхаберието и овчата кожа. Защото служителите в банките те гледат като през бронирано стъкло. Служителите в общината са сложили маски на безразличие на лицата си и рецитират бездушно заучени фрази в официално обръщение, а те псуват мислено, защо си си позволил да ги безпокоиш точно днес и сега за… глупости. Е, в здравната система би трябвало да е различно, по дяволите! Защото това е една от професиите, в които се играе с човешкия живот. Не… не бъркам думата. Точно „играе” исках да кажа. Хвърляш монета и избираш ези или тура. Кое е печелившото, никой не знае, най-малко лекарите. Иначе са добри оратори. Омайват те и говорят със звънки фрази и сложни термини. А какво става когато разбираш тези термини, защото точно това си учил? Ето ти проблем. Омайването не върши работа, защото ги гледам и искам отговори и то смислени, а не редовното: „Е, нали му знаете диагнозата. Какво очаквате? Чудо ли?”
И какво като зная диагнозата. Не искам чудо, искам адекватно поведение и нормално човешко отношение. Защото обречени хора няма. Има само невежи, които не разбират от диагнози и се примиряват с ораторските способности на лекарите. Е, не се примирих. Вдигнах скандал. И какво от това? Татко извървя своя зелен път. Тихо и кротко, без да се оплаче от нищо с лепнатия му печат „Терминален” още в мига на поставяне на диагнозата. Какво значи това ли? Ще ви кажа – безнадежден, безсмислен, без право на живот… умиращ.
Лекари оратори и гадатели се извървяха да сложат печата с УИН-а[1] си на челото му. Като жигосване беше за мен. И се ядосвах! Как се ядосвах на всички, защото исках просто повече от това, което биха могли да ми дадат.
– „Е, знаете му диагнозата…”
– Да зная я.
– „ Е, така ще е…”
Няма логика да е така.
…
– Бихте ли ми казали стойностите на йонограмата[2]. Бяха ниски като постъпи при вас.
– „Нямаме навик да пускаме йонограма.”
– Как така нямате навик? Нали пътеката на касата по това заболяване го изисква?
– „Е, добре де. Ще я пуснем, като толкова държите.”
…
– Да, ниски са стойностите. Ще включим таблетки.
– Но как таблетки? Прясно опериран пациент без стомах мислите ли, че може да поема таблетки?
– „Такава е практиката ни…”
– Каква практика? Та всеки пациент е различен. Какво значи практика? Кажете ми кой случай от отделението ви е точно като баща ми?
…
– „Еми ето. Тук виждам метастаза, какво очаквате?”
Бре! Лекар с око скенер! Това ще да е някаква специална нова порода доктор. Бре!
– Къде има метастаза? – пуля се аз.
– „Как къде? Ето тук на стомаха има метастаза. То си личи…”
– Доктор Иванов, баща ми няма стомах вече. Изчистиха всичко. И скенера…
– „Така ли? Черния дроб не са му махнали нали? – той нападателно.
– Не са.
– „Е там е значи. Това исках да кажа…”
Господи, дай ми сили да издържа този ад! Господи, помогни ми да не застрелям някого с пистолета на татко! Нима този хирург идваше на консулт без да е прочел ИЗ-то на пациента си? Едно беше прочел обаче. Беше прочел диагнозата! И до там…
Очите на татко… Те ми даваха сили да не се вбесявам. Толкова властен и еродиран мъж, а сега така кротък и благ. Но очите на татко се затвориха. Затвориха се завинаги и тогава какво ми остана? Болката, жестоката болка и ме заля яда. Как се ядосах…
Поклон!
Бог да е с нас!
Тежко е. Тежко е, защото има такава държава – нашата мила Родина.
…
Зная и още нещо, което го има и то точно в нея… в нашата Родина и сега ще пиша точно за него.
Не всички болници са такива! Не всички лекари са такива! Не всички сестри са такива! Топли ли ни това… не зная. Но вярвам в него и го виждам ежедневно и това ми помага да се преборя с яда си всеки ден.
Зная за клошари, които си заминават от болницата изкъпани, нахранени и облечени с нови дрехи, защото персонала не изхвърля старите си дрехи на боклука, а ги носи на работа, за да облече нуждаещ се с тях. Даже се намира някой, който да му купи кафе. Виждали ли сте как клошар гледа поднесена му чаша горещо кафе? Виждали ли сте? Аз съм виждала. Гледа и не смее да посегне. Намира се някой, който да му даде пет лева за такси. Какво са пет лева за него, знаете ли? Е, той знае. И в погледа му се чете изумление и нескрита дилема. Нима е способен да даде тези пари за такси, нищо че навън е четири часа през нощта и е мразовита зима, а краката му са измръзнали и не може да стъпи на тях. Ех, тази линейка! Защо го доведе тук в тази болница. Е кафето все пак е нещо и банята, и чистите дрехи, и топлата супа… Май е по-добре с тези пет лева да се напие. И той си тръгва усмихнат.
Зная и за момичето, което води Бърза помощ. Момиче на 18 години, което се е нагълтало с хапчета с цел самоубийство. Е, не е знаело какво точно и колко да изпие и след една промивка и няколко часа престой вече може да си тръгне. Краката му се гънат, дали от стреса или от изтощение не се знае, но животът му е вън от опасност. Животът да, но психиката му кой ще излекува? Гледа това момиче колонката за таксита, която естествено отново е развалена и безпомощно се озърта, докато някой не звънне от собствения си телефон и извика кола за да я закара до вкъщи.
„Благодаря!“ – казва притеснено то.
„Няма защо. Прибери се и не прави повече такива глупости. – казвам аз.
Лицето на момичето светва. Може би не вярва, че има и такива хора в бели престилки. Напълно непознати, които могат да му подадат ръка в трудна ситуация. Без това да е тяхно задължение. И тя си тръгва усмихната.
Усмихнати си тръгнаха и всички от моята стая, когато мен ме оперираха преди месец, защото в минутите след операцията Габи полагаше ръка на рамото им и питаше толкова простичко нещо: „Как си?”. В началото мислех ,че това е специално отношение към мен, защото работя в същата болница и съм колежка, но после видях че не съм привилегирована и отношението към всички е еднакво.
Е има и такива отделения и такива болници, нищо че Здравеопазването ни е гнило.
Нека сме гневни, нека не сме овце, нека не се примиряваме с гнусотиите в държавата ни и в частност в здравеопазването, но нека вярваме, че хвърляйки монетата все пак може да се падне печелившата страна и пред нас да застане истински медик, вярващ в Хипократовата си клетва. Малко са вече в България, но ги има, знайте!
И престанете да носите пълни торби и пликове с пари на белите престилки! За бога, престанете! Ние сме тук за да си вършим работата и може да не ви се вярва, но една добра дума, едно „Благодаря от сърце! Вие сте добър човек!” или даже само една изумена и свенлива усмивка, когато не намирате думи вършат сто пъти по-добра работа.
Повярвайте ми! Повярвайте ми!
[1] УИН - Уникален идентификационен номер на лекар
[2] Йонограма – тест, който измерва основните електролити в кръвната плазма
Стаята на татко беше ето онази третата отдясно. Виждам я и сега. Със счупени шкафчета и подпухнала боя на стената, която се лющеше и падаше над леглото му като обелки от твърдо сварено боядисано великденско яйце. Този Великден му беше последния... На татко.
„…но понякога, о, Господи, зеленият път е толкова дълъг…” е казал Стивън Кинг в „Зеленият път“
Защо пътят на татко не беше дълъг? Молех се всяка вечер и не исках да се предавам. Той се предаде, но не и аз. Извървях с него този зелен път и на всяка крачка се молех да има следваща. И щях да вървя с него до края. Но пътят свърши. А си беше точно зелен. Онова гадно болнично зелено, което трябва да се забрани със закон от Министерството на здравеопазването в болниците. Е, има ли въобще такова министерство? Или то се е превърнало в търговска палата за обсъждане на цената на човешкия живот. Болниците – в търговски дружества, начело с умел мениджър. Лекарите са станали гадатели и оратори. Сестрите – восъчни фигури, като онези в музея на мадам Тюсо. А санитарките са се превърнали в трошачки на пари за една подлога. Кой не би си платил за подлога? Та това биха били най-нормално похарчените пари в живота ти.
Лесно се лежи в такава болница. Постъпваш и след два часа си в къщи. Ами проверките от касата? Е, болницата нали си има добър мениджър, той да му мисли.
Рутината. Ето това е язвата в нашата държава. Рутината, безхаберието и овчата кожа. Защото служителите в банките те гледат като през бронирано стъкло. Служителите в общината са сложили маски на безразличие на лицата си и рецитират бездушно заучени фрази в официално обръщение, а те псуват мислено, защо си си позволил да ги безпокоиш точно днес и сега за… глупости. Е, в здравната система би трябвало да е различно, по дяволите! Защото това е една от професиите, в които се играе с човешкия живот. Не… не бъркам думата. Точно „играе” исках да кажа. Хвърляш монета и избираш ези или тура. Кое е печелившото, никой не знае, най-малко лекарите. Иначе са добри оратори. Омайват те и говорят със звънки фрази и сложни термини. А какво става когато разбираш тези термини, защото точно това си учил? Ето ти проблем. Омайването не върши работа, защото ги гледам и искам отговори и то смислени, а не редовното: „Е, нали му знаете диагнозата. Какво очаквате? Чудо ли?”
И какво като зная диагнозата. Не искам чудо, искам адекватно поведение и нормално човешко отношение. Защото обречени хора няма. Има само невежи, които не разбират от диагнози и се примиряват с ораторските способности на лекарите. Е, не се примирих. Вдигнах скандал. И какво от това? Татко извървя своя зелен път. Тихо и кротко, без да се оплаче от нищо с лепнатия му печат „Терминален” още в мига на поставяне на диагнозата. Какво значи това ли? Ще ви кажа – безнадежден, безсмислен, без право на живот… умиращ.
Лекари оратори и гадатели се извървяха да сложат печата с УИН-а[1] си на челото му. Като жигосване беше за мен. И се ядосвах! Как се ядосвах на всички, защото исках просто повече от това, което биха могли да ми дадат.
– „Е, знаете му диагнозата…”
– Да зная я.
– „ Е, така ще е…”
Няма логика да е така.
…
– Бихте ли ми казали стойностите на йонограмата[2]. Бяха ниски като постъпи при вас.
– „Нямаме навик да пускаме йонограма.”
– Как така нямате навик? Нали пътеката на касата по това заболяване го изисква?
– „Е, добре де. Ще я пуснем, като толкова държите.”
…
– Да, ниски са стойностите. Ще включим таблетки.
– Но как таблетки? Прясно опериран пациент без стомах мислите ли, че може да поема таблетки?
– „Такава е практиката ни…”
– Каква практика? Та всеки пациент е различен. Какво значи практика? Кажете ми кой случай от отделението ви е точно като баща ми?
…
– „Еми ето. Тук виждам метастаза, какво очаквате?”
Бре! Лекар с око скенер! Това ще да е някаква специална нова порода доктор. Бре!
– Къде има метастаза? – пуля се аз.
– „Как къде? Ето тук на стомаха има метастаза. То си личи…”
– Доктор Иванов, баща ми няма стомах вече. Изчистиха всичко. И скенера…
– „Така ли? Черния дроб не са му махнали нали? – той нападателно.
– Не са.
– „Е там е значи. Това исках да кажа…”
Господи, дай ми сили да издържа този ад! Господи, помогни ми да не застрелям някого с пистолета на татко! Нима този хирург идваше на консулт без да е прочел ИЗ-то на пациента си? Едно беше прочел обаче. Беше прочел диагнозата! И до там…
Очите на татко… Те ми даваха сили да не се вбесявам. Толкова властен и еродиран мъж, а сега така кротък и благ. Но очите на татко се затвориха. Затвориха се завинаги и тогава какво ми остана? Болката, жестоката болка и ме заля яда. Как се ядосах…
Поклон!
Бог да е с нас!
Тежко е. Тежко е, защото има такава държава – нашата мила Родина.
…
Зная и още нещо, което го има и то точно в нея… в нашата Родина и сега ще пиша точно за него.
Не всички болници са такива! Не всички лекари са такива! Не всички сестри са такива! Топли ли ни това… не зная. Но вярвам в него и го виждам ежедневно и това ми помага да се преборя с яда си всеки ден.
Зная за клошари, които си заминават от болницата изкъпани, нахранени и облечени с нови дрехи, защото персонала не изхвърля старите си дрехи на боклука, а ги носи на работа, за да облече нуждаещ се с тях. Даже се намира някой, който да му купи кафе. Виждали ли сте как клошар гледа поднесена му чаша горещо кафе? Виждали ли сте? Аз съм виждала. Гледа и не смее да посегне. Намира се някой, който да му даде пет лева за такси. Какво са пет лева за него, знаете ли? Е, той знае. И в погледа му се чете изумление и нескрита дилема. Нима е способен да даде тези пари за такси, нищо че навън е четири часа през нощта и е мразовита зима, а краката му са измръзнали и не може да стъпи на тях. Ех, тази линейка! Защо го доведе тук в тази болница. Е кафето все пак е нещо и банята, и чистите дрехи, и топлата супа… Май е по-добре с тези пет лева да се напие. И той си тръгва усмихнат.
Зная и за момичето, което води Бърза помощ. Момиче на 18 години, което се е нагълтало с хапчета с цел самоубийство. Е, не е знаело какво точно и колко да изпие и след една промивка и няколко часа престой вече може да си тръгне. Краката му се гънат, дали от стреса или от изтощение не се знае, но животът му е вън от опасност. Животът да, но психиката му кой ще излекува? Гледа това момиче колонката за таксита, която естествено отново е развалена и безпомощно се озърта, докато някой не звънне от собствения си телефон и извика кола за да я закара до вкъщи.
„Благодаря!“ – казва притеснено то.
„Няма защо. Прибери се и не прави повече такива глупости. – казвам аз.
Лицето на момичето светва. Може би не вярва, че има и такива хора в бели престилки. Напълно непознати, които могат да му подадат ръка в трудна ситуация. Без това да е тяхно задължение. И тя си тръгва усмихната.
Усмихнати си тръгнаха и всички от моята стая, когато мен ме оперираха преди месец, защото в минутите след операцията Габи полагаше ръка на рамото им и питаше толкова простичко нещо: „Как си?”. В началото мислех ,че това е специално отношение към мен, защото работя в същата болница и съм колежка, но после видях че не съм привилегирована и отношението към всички е еднакво.
Е има и такива отделения и такива болници, нищо че Здравеопазването ни е гнило.
Нека сме гневни, нека не сме овце, нека не се примиряваме с гнусотиите в държавата ни и в частност в здравеопазването, но нека вярваме, че хвърляйки монетата все пак може да се падне печелившата страна и пред нас да застане истински медик, вярващ в Хипократовата си клетва. Малко са вече в България, но ги има, знайте!
И престанете да носите пълни торби и пликове с пари на белите престилки! За бога, престанете! Ние сме тук за да си вършим работата и може да не ви се вярва, но една добра дума, едно „Благодаря от сърце! Вие сте добър човек!” или даже само една изумена и свенлива усмивка, когато не намирате думи вършат сто пъти по-добра работа.
Повярвайте ми! Повярвайте ми!
[1] УИН - Уникален идентификационен номер на лекар
[2] Йонограма – тест, който измерва основните електролити в кръвната плазма
СБОРНИК С РАЗКАЗИ
"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА
ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ
18лв.
на фейсбук профила: Даниела Паскова
на фейсбук страничката: Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова
на имейл адреса:
Няма коментари:
Публикуване на коментар