Букет от усмивки

 Букет от усмивки 

разказ от Сборник с разкази "Живот на 360 градуса"

Прозорецът засия, отразявайки далечни отблясъци и през него надникна утрото. В стаята се плъзна слънчев лъч, обходи я и бавно се спусна към малкото легълце в ъгъла. Две очички, от които сънят отдавна беше избягал, примигнаха и се настроиха за новата светлина. Детските рисунки по стените се оцветиха в пъстри багри и образите оживяха. „Мама и аз.“ – това бяха мотивите на всички картинки, изрисувани с много любов от малката ръчичка. На стола до бюрото висяха прилежно подредени дрешки, готови за подвизи, а до тях предизвикателно се пъчеше чисто нова ученическа чанта с оранжева светкавица по синия плат отпред.

  – Мамо, мамо, съмна се! Ставай! – Томас скочи от леглото със светнало лице и изхвърча от стаята. Залепи се на вратата на спалнята на майка си и натисна дръжката, след което замръзна и веднага съжали за грешката си. Беше забравил, че трябваше първо да почука. Мислено се молеше да не го беше чула. И без това вратата винаги беше заключена. Отдръпна се плахо и се ослуша.

– Момченце, колко пъти съм ти казвала да чукаш? Не се научи вироглавата ти глава на обноски! Отивай и се приготвяй! Идвам след малко – се провикна жената отвътре.

Чула го беше. Лицето на Том посърна. Бавно се извъртя и се запъти към банята с приведени раменца. Изми си прилежно лицето, ръцете и зъбките. Погледна се в огледалото и с мокра ръчичка приглади непослушния кичур коса над челото, който винаги се стремеше да стърчи напред. Влезе в кухнята. Надигна се на пръсти и извади от големия шкаф последните две гофрети и ги пъхна в тостера. Надникна в хладилника за течен шоколад. Малката му ръчичка се пъхна между бутилките бира и кутиите с някакво неразбираемо за него лого на капаците, пълни с остатъци от храна и напипа бурканче. Беше празно. Огледа се плахо и го върна отново вътре.

„Дали ще ми трябват две или три гофрети? – запита се мислено детето. – Чичо Милен не яде вкъщи, чичо Румен обича палачинки, чичо Деян спи до късно, чичо... Ох, забравих му името. Той си носи винаги храна и яде от нея в спалнята на мама. Дано не е само чичо Пацо, че той омита всичко на секундата, а има само две гофрети.“

Детето надигна раменца и въздъхна. Тостера изплю леко запечените гофрети с трясък. Момчето се стресна и се загледа в големия часовник на стената. Беше 7.30 часа. Припряно извади две чинии от шкафа, сложи горещите тестени квадрати в тях и духна на пръстчетата си, защото му запари. Разбута разхвърляните мръсни чинии и чаши по масата и сложи закуската на местата където се хранеше майка му и... чичото. Неговото място остана празно. Трябваше първо да види кой беше при мама днес.

Затича се към стаята си, оправи си леглото и бързо се облече.

– Томас, готов ли си? – провикна се майка му от банята.

– Да, мамо. Моля те, побързай! Не искам да закъснеем.

Детето влезе отново в кухнята, седна на масата и зачака. Под погледа му попадна суха коричка хляб от снощи. То се пресегна, взе я и я заръба. Огледа се за още и докато ровеше между засъхналите чинии, бутна чаша с останало на дъното червено вино, която се търкулна на масата, силно издрънча, удряйки съседната чиния и червени пръски обагриха бялата блузка на момчето.

– Какво правиш? Ще изпочупиш всичко! Много си несръчен, ей!

Майка му беше нервна.

– Нищо, мамо. Нищо не съм счупил.

Том скочи от стола и влетя в стаята си. Съблече новата бяла блузка и я запрати под леглото. Отвори гардероба си и извади смачкана синя фланелка. Облече я и изтърча отново в кухнята. Часовника цъкаше неумолимо и караше малкото сърчице да брои притихнало всеки удар. Майката влезе, събра двете гофрети в една чиния, а другата хвърли в мивката. Разтреби набързо останалите мръсни чинии по масата и се провикна:

– Паце, има закуска. Ние тръгваме – каза, после погледна сърдито детето. – Върви!

Заслизаха тичешком по стълбите. Празната голяма раница се мяташе на крехките раменца на детето, а по личицето му се четеше възбуда. На входната врата едва не се сблъскаха със съседката баба Ленчи.

– Готови ли сте? Хайде ще закъснеете! Миче, нося една чашка с вода. Нека му върви по вода на детето в училище. Така се прави. От моята баба знам.

– Бабешки глупости! – измърмори Мичето и задърпа още по-силно момчето. – Побързай! Стига се мота!

Старата жена едва успя да излее чашката с вода пред крачетата на детето. Мичето заобиколи малката локвичка на плочките и двамата свиха зад ъгъла на блока.

– Ама, нямате цвете! – гласът на баба Ленчи не успя да ги достигне.

Старата жена въздъхна тежко. Беше забелязала, че детето не е облякло бялата блузка, която тя му подари вчера, заедно с новата ученическа раница. По лицето ѝ се търкулна сълза. Седна на пейката и заби умореният си поглед в пръстта на градинката пред входа. Лек ветрец полюшваше насетия здравец, а между него гордо се пъчеха няколко храста с прецъфтяващи вече червени рози. В другия край на градинката бели хризантеми намигаха на току що разпъпилите се далии, на които старата жена казваше гергини. Откакто остана сама, Елена прекарваше доста време в тази малка градинка. Цветята ѝ помагаха да се справи със самотата и въпреки че краката я боляха, тя всеки ден слизаше три етажа, за да се погрижи за китната шарена градинка. Там видя за пръв път Томас. Момчето стоеше отстрани кротко и я гледаше.

– Бабо, защо работиш в тази градина? Не си ли пенсионерка вече? – погледна я питащо с големите си тъмно кафяви, като рохка пръст очи.

– Пенсионерка съм, бабиното. Но виж цветята колко са крехки. Някой трябва да се грижи за тях, за да носят усмивки. Знаеш ли колко усмивки са грейнали благодарение на аромата и омайната красота на едно цвете?

– Колко? – детето плахо се приближи.

– Никой не може да ги изброи, детето ми. Зная само едно... Ето, сега броят им ще се увеличи с още една.

– Така ли? И как ще стане това?

Старата жена приклекна. Лицето ѝ се сбърчи от болката в коленете. Тя откъсна стръкче здравец и го поднесе към нослето на детето:

– Помириши!

– Я-я-я , как силно мирише-е-е! – на детското личице грейна широка усмивка.

В училищния двор беше оживено. Отвсякъде се стичаха нетърпеливи малчугани с родителите си. Големи батковци и каки стояха отстрани, разказвайки си оживено истории, прекарани през ваканцията. Пъстрата тълпа, струпала се пред училищната врата жужеше и се множеше непрекъснато.

– Мамо, защо всички деца носят цветя? – Томас вдигна тъмните си очички към майката. Тя се сепна леко, но бързо разтърси глава и смутолеви:

– Защото са мазници. Искат да се подмажат на учителките си още от първия учебен ден, ето защо. Това е твоят клас. Стой тук и върви след другите деца. Аз трябва да тръгвам. На обяд ще мина да те прибера. Не излизай от двора на училището преди да съм дошла. Чуваш ли?

– Но, мамо... – детето се огледа уплашено и тихо прошепна зад гърба на майка си, която вече се губеше в тълпата. – Добре, ще те чакам!

Сви се и замря в трепетно очакване. Децата около Томас се бутаха. Глъчката беше неописуема. Малчуганите шумоляха с големите си букети и тикаха под носа му несъзнателно я някоя панделка, я ръба на някоя раница. Родителите стояха до децата си, гордо усмихнати и едва ги удържаха. Само Томас беше сам. Усещаше погледите върху себе си, върху смачканата си синя фланелка и върху празните си ръце, скрити в джобовете на поизтритите дънки. Той нямаше цвете! Той нямаше майка! Прииска му се да избяга. Сърцето му се сви от срам и страх. Заотстъпва бавно назад, впил поглед в земята, а тълпата услужливо се разтваряше и му правеше място да побегне. Спираше го само огромната празна раница на гърба, която се закачаше тук там в хората, докато не се смъкна от раменцата му и не се търкулна в краката на тълпата. Тогава той успя да се обърне и се запромъква бързо между скупчените хора, далече от входа на тази огромна и страшна сграда. След няколко крачки, усетило свободата да се движи, момчето хукна с разтреперано от страх сърце и стичащи се по страничките сълзи.

– Том, момчето ми?

Отнякъде се чу познат глас. Томас се спря, повдигна очи и видя отстрани до сградата, подпряна на стената и дишаща запъхтяно баба Ленчи. В ръцете си държеше огромен букет, а на лицето ѝ грееше широка усмивка. Томас се хвърли в обятията ѝ и заплака неудържимо.

– Спокойно, дете! Всичко е наред. Не се страхувай!

Чу се първия училищен звънец и заглуши риданията на момчето. Тълпата се преля през широко отворената врата в сградата и двора започна да се изпразва. Родители махаха с ръце на децата си и се отдалечаваха, взирайки се през стъклата на прозорците. В края на стъпалата остана само една смачкана детска раничка – синя, с оранжева светкавица отпред. Млада жена, облечена с красива дълга рокля на цветя, с кестенява коса, пригладена чаровно около нежното ѝ лице и с очи топли и блестящи като слънцето, се наведе, взе раничката от земята, поизтупа я от прахта и се запъти към бабата и детето до стената.

– Ти си?

– Това е Томас. Той е прекрасно момче. Ще стане добър ученик и ще постигне невиждани успехи – каза старата жена и внимателно избута хлипащото вкопчено в нея дете.

– Ела, Том. Ще видиш колко е интересно в училище. Имаш хубава раница, а букетът ти е един от най-големите, които съм виждала.

Учителката протегна длан и детето плахо вплете пръстчетата на едната си ръчичка в нейната, а с опакото на другата бързо изтри сълзичките си и махна за довиждане на усмихнатата стара жена. После грабна огромния букет от усмивки. Разнесе се звън.

Вторият училищен звънец ехтеше, когато Том прекрачи смело прага на своето първо училище.

Очаквайте в близките месеци новия ми роман "Капан за сънища".

Роман "За глътка въздух" на Даниела Паскова може да се закупи или от автора - книга с автограф и с лично послание за 15 лв., или от най-близката книжарница.

   Роман "За глътка въздух"
на Даниела Паскова
цена: 15 лв. 

Сборник с разкази
 "Мирише на звезди" 
на Даниела Паскова
цена: 15 лв.

Поръчки на:

на фейсбук профила: Даниела Паскова

на фейсбук страницата: Daniela Paskova

в инстаграм: daniela_paskova

на имейл адрес: daniella_paskova@abv.bg

 Честит празик, Българи!

Чествайте БЪЛГАРИЯ, тачете Рода си, пазете Корена и Историята!

Давайте шанс на Родината, дори и когато я чувствате като мащеха... защото от самите нас зависи каква ще я тя.

Из: разказ "Живот на 360 градуса" - Даниела Паскова

"Ах, майко Българийо! Ширнала се като Тракийско поле, дашна като Добруджанска нива, велика като Родопско било и жестока като Рилски остър връх.

Ах, Родино свидна майчина! Въздухът ти мирише на свое, а дърветата отстрани на пътя раждат магията на Аспарух. И в душата ти става топло и мило, ушите ти чуват каба гайдите на Родопите и тъпаните носят екота на Черноморските вълни по гръбнака на Стара планина... та чак до Софийското поле. Трепва ти душата, а сърцето лудо препуска в неравноделен такт.

…

Ех, Родино! Защо се държиш с прегрешилите си деца като мащеха. И защо, почувствал се у дома си, блудният син трябва да изживее ада приживе и да застане на прага на смъртта за да разбере грешките си. Къде е опрощението? Нима Бог беше прескочил България и не обръщаше взор към децата си тук. В затворите или не... осъдените души скитаха самотни, без надежда за опрощение. Имаха само за няколко минути майчина ласка и бащина сълза..."

#danirazkasva #danielapaskova #razkasi #bgknigi #mirishenazvezdi #българскиавтори #есен#azcheta

Из: Неволите на един колонел

  Точно днес, на черешова задушница, си спомних татко точно така, както съм го описала в този разказ. Усмихнах се, пророних сълза и ми стана толкова мило и топло на душата, все едно татко ме прегръща. С онази силната, стискаща прегръдка, от която като малка все се дърпах... нали си бях бунтарка. Кой да ми каже тогава, че тази прегръдка ще ми липсва толкова много и че съм се дърпала точно защото приличам точно на него, на татко - ината и опърничева, и мрънкаща понякога, и... Ох!
  Татко е първообраза на полковник Иван Иванов, героя в разказа ми. Тогава промених името му, но сега ще прескоча по редовете и ще си го напиша правилно: Ангел Ангелов. И четейки, какво да видя... Несъзнателно съм объркала още в началото и съм написала истинското име. Е, съдбата си знае работата. Липсваш ми, татко!

Из: "Неволите на един колонел"

(посветено на татко)

 Разказ от сборник с разкази 

"Живот на 360 градуса"

изчерпан тираж

   

   

 – Дядо, хайде да поиграем табла!

   Детето погледна с молещ поглед дядо си. Беше на шест години, а вече знаеше да играе всичките разновидности на таблата. Дядо му го беше научил. Малко му беше трудно с тапата, че дядо затапи ли пул и не го пуска, ама така пък детето се учеше и ставаше все по-добро в играта. Започна от време на време даже да побеждава. Това в началото изумяваше възрастния човек, но и го изпълваше с гордост.

  „Ето! Едно умно дете. Ще стане човек от него. Ама на дядо си се е метнало-о-о. Затова е толкова умно.” – мислеше си бившият полковник от ВВС[1] Ангел Ангелов.

Вече на преклонна възраст, той си седеше в хола на огромния петстаен апартамент в трилъчката на военния блок. Седеше си и... гледаше сапунки. Особено обичаше турските, че много му напомняха едно старо и свидно за него време, когато всички го гледаха със страх и респект. Така си се представяше той – в ролята на стария господар на къщата. Покрай него шетат деца и внуци. И всички го гледат в очите и ръцете. А е понечил да каже нещо и настава гробна тишина и всички го слушат. А е посегнал да посочи нещо, дори само с поглед, и се спускат да му го донесат.

  Размечта се пак старият полковник. Разтърси глава и се върна в действителността, където най-малкият му внук – Ангел, още стоеше пред него с огромната дървена кутия на таблата и чакаше отговора на дядо си.

  – Хайде де, дядо! Този път аз ще те бия. Ще видиш. Ама без да се предаваш, играеш все едно играеш с вуйчо.

  – Добре, мойто момче! Хайде да изиграем няколко игри. И остави вуйчо си Недко. Така и не се научи да играе. Цял живот ще го уча и пак няма да ми стигне времето. Иначе много разбира от всичко. К’во е видял той? Само дето в казарма ходи и толкова. То така и баба може. Да видим вие с брат ти какви ще станете. Че за вас и казарма няма... тц-тц-тц! Само гледайте да не ми станете някакви лекета там, че сега като гледам к’ви са децата...

   Полковникът мърмореше, докато нареждаше пуловете си, а детето отдавна вече не го чуваше. Беше се ухилило и потриваше ръце – в тях заровете, и нямаше търпение да ги хвърли, изкарвайки първия дюшеш[2].

  Ангел беше по-малкото дете на дъщерята на полковника. Въпреки че беше изтърсакът, беше одрал кожата на дядо си Ангел. Затова още като се роди и всички казаха: „Бре, дошло си с името!” По-големият му брат не се задържаше много при дядо си. Той беше волна птичка и някак си деспотските нареждания на стария полковник влизаха през едното му ухо и излизаха през другото, ставаше с една дума: „Пей си Пенке ле, кой ли те слуша!” Големият внук никога така и не седна да поговори с дядо си и да го изслуша докрай. Винаги хвърчеше нанякъде. Така беше и с внучката, единственото дете на вуйчо. Тя беше най-голяма. Идваше рядко и си беше красавицата на дядо. Но пък беше момиче.  „Е, да му мисли Недко! Ще му се качи тя на главата някой ден, ама ще е късно-о-о. Има да си мисли, че баща му го е предупреждавал. Момичетата трябва да се държат изкъсо. Няма шест-пет! Хем видя как трябва да се възпитава едно момиче. Гледаше проблемите със сестра си от първа ръка и пак не се научи. Я сега какво хубаво семейство има тя. Омъжи се за онова момче, което се осмели да дойде да говори с мен веднъж. Евала! С баща му после ми я върнаха точно в колкото часа съм казал. Ама защо? Защото и бащата офицер. Какво може да очакваш от такова семейство – естествено да си възпитат детето добре. Зетят няма грешка! Разделяха се, събираха се, но накрая се ожениха. Ако не бях аз, да я вкарвам в правия път, кой знае колко момчетии щеше да смени тая мойта дъщеря. Че си беше и красавица. Кой знае на кого щеше да попадне накрая. Затова – строго с момичетата. Да не им се позволява много да шават, че после иди им вържи края.” – такива мисли се въртяха из главата на полковник Ангелов, докато играеше табла с внука си.

  – Ха, сгащих те! – детето извика радостно и затапи с пула си един от пуловете на дядо си. – А да те видя сега!

  Полковникът се загледа в дъската пред себе си и разбра, че се е разсеял. Вдигна поглед към Ванко и зацъка:

  – Тц-тц-тц! Кой те е учил тебе, дядовото, да играеш така добре?

  Детето победоносно въртеше в ръка заровете и се хилеше доволно. Полковникът обичаше много и трите си внучета. Всяко си беше различно и всяко си му беше мило на душата, като на всеки дядо. Но най му прилягаше малкото. Не само че приличаше на неговия род и носеше името му, но и сякаш най-слушаше съветите на дядо си – че то си му беше в кръвта. Така де! Често го оставяха при него да го гледа и детето свикна да се чувства там като у дома си.

  – Браво, на дядо момчето. Победи ме тоя път сам. Научил съм те добре. Сега ще ти разкажа как играех аз с моя дядо Ангел. Той беше много строг. Никога не се усмихваше и като направех някоя беля ме наказваше зад вратата да стоя с голи колене върху мамули. Ти знаеш ли въобще какво е мамул. Ей тая царевица, която вади майка ти от хладилника в едни кутийки, расте, дядовото, на мамули. Та веднъж...

  Входната врата се хлопна и някой влезе. Детето подскочи радостно.

 – Мама идва! – Захвърли заровете на таблата и хукна. – Ще ни води с бате на кино в МОЛ-а!

  За пет минути се облече и външната врата се хлопна отново. Заминаха.

  Полковник Ангел Ангелов остана да седи в хола на дивана. Пред него отворената табла. Събираше пуловете и мрънкаше.

  – Все бързат. Все закъсняват за някъде. Да си ходят, като толкова искат. Ама все някога пак ще допрат до мен! Тогава ще видим кой кого...

  Стоеше си Ангел Ангелов и не разбираше, че животът се променя. Нравите се променят. Поколенията се променят. И ценностите, които е имало времето на дядо Ангел, тези от неговото собствено време и тези на малкия Ачко няма как да останат едни и същи. Животът си тече, неговото собствено време изтича. Изтича му и времето с малкия, защото детето растеше с и следващия път като дойде, ще си донесе таблета и ще играе там своята игра на табла. И вместо да се радва на децата си и внуците си, вместо да се усмихва по-често като ги види и да е щастлив от всяка секунда, прекарана с тях... ето го... бившият колонел седеше пред дървената табла за игра, мърморейки и мусейки се на целия свят. И за какво си мислеше в този момент? Чудеше се дали няма да може да намери отнякъде царевични мамули – ама от тия твърдите вече, не млечните и да покаже на детето...

  Горкият бивш колонел! Дали нямаше да си отиде след време от тоя свят, мърморейки и мусейки се на оная с косата че си е позволила да идва точно когато Али Ръза обяснява на Шевкет[3] как трябва да се държи един добър син? И дали последното нещо, което Ангел Ангелов беше казал на малкия Ачко, нямаше да бъде приказка за мамулите зад вратата и наказаното дете, стоящо върху тях с голи коленца и стичащите се сълзички по бузките му?

По-добре да не знаем отговорите на тези въпроси...

 

19.12.2012

 

П.П. 12.08.2013

  Зная вече тези отговори... Офицерът от резерва Ангел Ангелов не си отиде от този свят сърдит и намусен. Дори и не се заглеждаше вече в турските сапунки. Гледаше с едни тъжни ококорени очи и се беше примирил със съдбата си. Нямаше и следа от властния и сърдит мъж. Мълчеше и взираше поглед в пода, когато беше приседнал и в тавана, когато лежеше на болничното легло.

  Отиде си... и остави след себе си горчива сълза. Децата му плакаха много. Болеше ги... и бяха на моменти гневни, че баща им загуби някъде във времето уникалната си способност да се бори, че загуби невероятното си чувство за господство над всички и всичко и не искаше да си каже: „Ще живея и точка!” – така както беше решавал и отсичал за всичко през целия си живот. Плакаха... и си спомняха за двадесетте дни в годината през август десет години подред, в които татко ги водеше в Родопите. И сълзите и болката не спираха, защото обичаха безусловно баща си...

  Смел човек беше колонелът... смел и в смъртта си, защото никога не каза, че го боли.

– Татко, боли ли те нещо?

– Нищо не ме боли... Нищо не ме боли... Нищо не ме боли...

 

ПОКЛОН!

---

[1] ВВС – военно въздушни сили

[2] дюшеш - чифт шестици при игра на табла

[3] Али Ръза и Шевкет  - герои от турски сериал „Листопад”

СБОРНИК С РАЗКАЗИ

"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА 

   ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ 

  Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на фейсбук страничката:  Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова

на имейл адреса:  daniella_paskova@abv.bg

 

Има такава държава

 

Този текст е писан 2013 г. 10 године никак не са малко. Сега си спомням колко бях гневна, когато го писах. И на кого? Търсела съм виновен за смъртта на баща си. Може би тове е нормално и толкова естествено. Но и не пречи днес да си задаваме същите въпроси. Дали е станало по-добре или по-зле за 10 години, не зная. Иска ми се да има някаква надежда. Вярвам, че има...

Защото точно защото работя в системата зная, че има надежда и затова вярвам, че има хора, които си вършат работата със съвест и старание. Нека просто им казваме "благодаря" ... 

Има такава държава

  От сборник с разкази 

"Живот на 360 градуса" 

Даниела Паскова

изчерпан тираж

Гледам коридора в болницата. Онзи жълто-зеленият. Стомахът ми се свива болезнено, а очите ми се пълнят  със сълзи. Та той е същия… Същия като онзи запаметил се в съзнанието ми дълбоко и трайно. Зная, че ще го помня винаги.

   Стаята на татко беше ето онази третата отдясно. Виждам я и сега. Със счупени шкафчета и подпухнала боя на стената, която се лющеше и падаше над леглото му като обелки от твърдо сварено боядисано великденско яйце. Този Великден му беше последния... На татко.
   „…но понякога, о, Господи, зеленият път е толкова дълъг…” е казал Стивън Кинг в „Зеленият път“
   Защо пътят на татко не беше дълъг? Молех се всяка вечер и  не исках да се предавам. Той се предаде, но не и аз. Извървях с него този зелен път и на всяка крачка се молех да има следваща. И щях да вървя с него до края. Но пътят свърши. А си беше точно зелен. Онова гадно болнично зелено, което трябва да се забрани със закон от Министерството на здравеопазването в болниците. Е, има ли въобще такова министерство? Или то се е превърнало в търговска палата за обсъждане на цената на човешкия живот. Болниците – в търговски дружества, начело с умел мениджър. Лекарите са станали гадатели и оратори. Сестрите – восъчни фигури, като онези в музея на мадам Тюсо. А санитарките са се превърнали в  трошачки на пари за една подлога. Кой не би си платил за подлога? Та това биха били най-нормално похарчените пари в живота ти.
   Лесно се лежи в такава болница. Постъпваш и след два часа си в къщи. Ами проверките от касата? Е, болницата нали си има добър мениджър, той да му мисли.
   Рутината. Ето това е язвата в нашата държава. Рутината, безхаберието и овчата кожа. Защото служителите в банките те гледат като през бронирано стъкло. Служителите в общината са сложили маски на безразличие на лицата си и рецитират бездушно заучени фрази в официално обръщение, а те псуват мислено, защо си си позволил да ги безпокоиш точно днес и сега за… глупости. Е, в здравната система би трябвало да е различно, по дяволите! Защото това е една от професиите, в които се играе с човешкия живот. Не… не бъркам думата. Точно „играе” исках да кажа. Хвърляш монета и избираш ези или тура. Кое е печелившото, никой не знае, най-малко лекарите. Иначе са добри оратори. Омайват те и говорят със звънки фрази и сложни термини. А какво става когато разбираш тези термини, защото точно това си учил? Ето ти проблем. Омайването не върши работа, защото ги гледам и искам отговори и то смислени, а не редовното: „Е, нали му знаете диагнозата. Какво очаквате? Чудо ли?”
   И какво като зная диагнозата. Не искам чудо, искам адекватно поведение и нормално човешко отношение. Защото обречени хора няма. Има само невежи, които не разбират от диагнози и се примиряват с ораторските способности на лекарите. Е, не се примирих. Вдигнах скандал. И какво от това? Татко извървя своя зелен път. Тихо и кротко, без да се оплаче от нищо с лепнатия му печат „Терминален” още в мига на поставяне на диагнозата. Какво значи това ли? Ще ви кажа –  безнадежден, безсмислен, без право на живот… умиращ.
   Лекари оратори и гадатели се извървяха да сложат печата с УИН-а[1] си на челото му. Като жигосване беше за мен. И се ядосвах! Как се ядосвах на всички, защото исках просто повече от това, което биха могли да ми дадат.
  – „Е, знаете му диагнозата…”
  – Да зная я.
  – „ Е, така ще е…”
  Няма логика да е така.
…
  – Бихте ли ми казали стойностите на йонограмата[2]. Бяха ниски като постъпи при вас.
  – „Нямаме навик да пускаме йонограма.”
  –  Как така нямате навик? Нали пътеката на касата по това заболяване го изисква?
  –  „Е, добре де. Ще я пуснем, като толкова държите.”
…
  – Да, ниски са стойностите. Ще включим таблетки.
  – Но как таблетки? Прясно опериран пациент без стомах мислите ли, че може да поема таблетки?
  – „Такава е практиката ни…”
  – Каква практика? Та всеки пациент е различен. Какво значи практика? Кажете ми кой случай от отделението ви е точно като баща ми?
…
  – „Еми ето. Тук виждам метастаза, какво очаквате?”
Бре! Лекар с око скенер! Това ще да е някаква специална нова порода доктор. Бре!
  – Къде има метастаза? – пуля се аз.
  – „Как къде? Ето тук на стомаха има метастаза. То си личи…”
  – Доктор Иванов, баща ми няма стомах вече. Изчистиха всичко. И скенера…
  – „Така ли? Черния дроб не са му махнали нали? – той нападателно.
  – Не са.
  – „Е там е значи. Това исках да кажа…”
  Господи, дай ми сили да издържа този ад! Господи, помогни ми да не застрелям някого с пистолета на татко! Нима този хирург идваше на консулт без да е прочел ИЗ-то на пациента си? Едно беше прочел обаче. Беше прочел  диагнозата! И до там…
  Очите на татко… Те ми даваха сили да не се вбесявам. Толкова властен и еродиран мъж, а сега така кротък и благ. Но очите на татко се затвориха. Затвориха се завинаги и тогава какво ми остана? Болката, жестоката болка и ме заля яда. Как се ядосах…
  Поклон!
  Бог да е с нас! 
  Тежко е. Тежко е, защото има такава държава – нашата мила Родина.
…
  Зная и още нещо, което го има и то точно в нея… в нашата Родина и сега ще пиша точно за него.
  Не всички болници са такива! Не всички лекари са такива! Не всички сестри са такива! Топли ли ни това… не зная. Но вярвам в него и го виждам ежедневно и това ми помага да се преборя с яда си всеки ден.
  Зная за клошари, които си заминават от болницата изкъпани, нахранени и облечени с нови дрехи, защото персонала не изхвърля старите си дрехи на боклука, а ги носи на работа, за да облече нуждаещ се с тях. Даже се намира някой, който да му купи кафе. Виждали ли сте как клошар гледа поднесена му чаша горещо кафе? Виждали ли сте? Аз съм виждала. Гледа и не смее да посегне. Намира се някой, който да му даде пет лева за такси. Какво са пет лева за него, знаете ли? Е, той знае. И в погледа му се чете изумление и нескрита дилема. Нима е способен да даде тези пари за такси, нищо че навън е четири часа през нощта и е мразовита зима, а краката му са измръзнали и не може да стъпи на тях. Ех, тази линейка! Защо го доведе тук в тази болница. Е кафето все пак е нещо и банята, и чистите дрехи, и топлата супа… Май е по-добре с тези пет лева да се напие. И той си тръгва усмихнат. 
  Зная и за момичето, което води Бърза помощ. Момиче на 18 години, което се е нагълтало с хапчета с цел самоубийство. Е, не е знаело какво точно и колко да изпие и след една промивка и няколко часа престой вече може да си тръгне. Краката му се гънат, дали от стреса или от изтощение не се знае, но животът му е вън от опасност. Животът да, но психиката му кой ще излекува? Гледа това момиче колонката за таксита, която естествено отново е развалена и безпомощно се озърта, докато някой не звънне от собствения си телефон и извика кола за да я закара до вкъщи.
  „Благодаря!“ – казва притеснено то.
  „Няма защо. Прибери се и не прави повече такива глупости. – казвам аз.
  Лицето на момичето светва. Може би не вярва, че има и такива хора в бели престилки. Напълно непознати, които могат да му подадат ръка в трудна ситуация. Без това да е тяхно задължение. И тя си тръгва усмихната.
Усмихнати си тръгнаха и всички от моята стая, когато мен ме оперираха преди месец, защото в минутите след операцията Габи полагаше ръка на рамото им и питаше толкова простичко нещо: „Как си?”. В началото мислех ,че това е специално отношение към мен, защото работя в същата болница и съм колежка, но после видях че не съм привилегирована и отношението към всички е еднакво.
  Е има и такива отделения и такива болници, нищо че Здравеопазването ни е гнило.
  Нека сме гневни, нека не сме овце, нека не се примиряваме с гнусотиите в държавата ни и в частност в здравеопазването, но нека вярваме, че хвърляйки монетата все пак може да се падне печелившата страна и пред нас да застане истински медик, вярващ в Хипократовата си клетва. Малко са вече в България, но ги има, знайте!
  И престанете да носите пълни торби и пликове с пари на белите престилки! За бога, престанете! Ние сме тук за да си вършим работата и може да не ви се вярва, но една добра дума, едно „Благодаря от сърце! Вие сте добър човек!” или даже само една изумена и свенлива усмивка, когато не намирате думи вършат сто пъти по-добра работа.
  Повярвайте ми! Повярвайте ми!

---

[1] УИН - Уникален идентификационен номер на лекар
[2] Йонограма – тест, който измерва основните електролити в кръвната плазма

СБОРНИК С РАЗКАЗИ

"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА 

   ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ 

  Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:

 18лв.

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на фейсбук страничката:  Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова

на имейл адреса: 

 daniella_paskova@abv.bg

Из: "Без думи"

   Топлата и безснежна зима не е на добро. Хубаво ни е, но пък какво е Малък Сечко без малко студ, лед и сняг...

Бялата премяна пречиства и се чувстваш като новороден. Какво по-хубаво чувство от това в началото на годината. Природата си знае работата и сигурно именно заради това годинато започва през зимата.

Пожелавам си малко сняг! (Нищо, че на морето това е малко като у топия... )

Прочетете чест разказа "Без думи" (от сборник с разкази "Живот на 360 градуса") и се пренесете в снежната гора в Тетевенския балкан.

Из: "Без думи"

Разказ от сборник с разкази 

"Живот на 360 градуса" - Даниела Паскова

изчерпан тираж

– Вики, виж! Прекрасно е! Ела да снимаш веднага! – извика Лили весело. Беше се спряла на малкото зелено мостче и гледаше нагоре към Крушунските водопади.

– Идвам! – отговори каката, изтича до малкото момиче и застина с фотоапарата в ръка.

Пред нея се разкриваше прекрасна гледка. Водата шумеше и се стичаше на вълни по естествените стъпала на реката. Беше прозрачна като сълза – студена и пенлива. Във въздуха се носеха хладни пръски и закачливо мокреха двете момичета. От двете страни на реката величествените дървета бяха отрупани със сняг. Като бели великани, те гледаха безмълвно и се радваха на веселите гласове на момичетата. По това време на годината тук нямаше много посетители. Красотата на природата изглеждаше някак си девствена и Вики снимаше с огромно удоволствие. Страните ѝ бяха зачервени от студа, но очите ѝ грееха. Като две зелени звездички на фона на дългата черна коса, в тях се четеше опиянение.

Мария вървеше след двете момичета. Изкачваше се по горската пътека покрай гората и се усмихваше. Колко беше доволна, че вижда Виктория така щастлива! Въпреки студеното време, тя беше решила да доведе момичетата тук, защото знаеше колко добре ще се отрази това на изстрадалата душица на Вики. Вече месец беше изминал откакто майка ѝ я беше довела за втори път с куфар. Дойде Коледа. Момичето не пожела да отиде в София за празниците. Дойде Нова Година. Тя отново отказа на майка си и на Мария ѝ олекна на сърцето, защото знаеше, че ако не вижда майка си момичето ще се съвземе по-бързо.

– Момичета, погледнете вдясно.

– Уау-у-у! Това е Повелителят на гората. Сега ще извика стражите си и ще ни хванат в леден капан, докато не дойдат да ни спасят феите чак на пролет. – Лили не спираше да бърбори.

Трите се засмяха, гледайки огромното дърво отдясно на реката. То ги наблюдаваше. Дебелият дънер беше оформен така, че изглеждаше като с лице. Причудливите форми на дървесината бяха изградили нос, очи и уста на стеблото на дървото, а клоните нагоре оформяха дълги и криви ръце, отрупани с бял пухкав сняг. Коренищата се виеха в основата на ствола като нозе, стъпили и закотвили се здраво в твърдата и студена пръст. Лицето на дървото изглеждаше сърдито и току да заговори със страшен глас на натрапниците, които смущаваха спокойствието на зимната гора. В следващия момент малка кафява катеричка се шмугна от ръцете през носа и влезе в устата на Горския повелител. Момичетата прихнаха да се смеят и продължиха по пътеката. Водопадите горе бяха още по-красиви. Малките струи отстрани бяха замръзнали на места и образуваха прозрачни ледени висулки. Водата беше бистра, а в снега около бреговете на реката не беше стъпвал все още ничий крак, за да остави следи.

Виктория снимаше като омагьосана. Беше така спокойна и съсредоточена, че дори и веселото бъбрене на Лили не можеше да я разконцентрира. Мария кимна на дъщеря си и тя млъкна. Двете гледаха Вики и се усмихваха.

– Браво, мамо! Ти си най-великата майка на света! – тихо прошепна Лили в ухото на майка си, а Мария се усмихна още по-широко.

Радваше се, че съумя да помогне на едно загубено дете. Вдъхна му надежда и с нежна майчина ласка му показа, че животът е прекрасен, въпреки ударите, които ни нанася от време на време.

– Хайде, момичета. Трябва да се прибираме. Става много студено. – Мария и Лили тръгнаха надолу по пътеката прегърнати.

Виктория се загледа след тях и една малка сълза избяга от окото ѝ и се втурна надолу по ледената ѝ страна.

– Идваш ли, Вики? – двете се бяха спрели и очакваха каката да се присъедини към тях.

– Идвам!

Момичето се забърза и ги настигна. Мария гушна двете деца от двете си страни, притисна и разтърка крехките им раменца и трите заслизаха надолу по лекия наклон на пътеката.

– Хъм-м-м, тези натрапници ми станаха симпатични. Отдавна не бях чувал такъв непринуден и приятен смях. А майката – тя сияеше и около нея се носеше толкова топлина и любов. Вървете си по живо по здраво, човеци и елате пак напролет да видите тогава величието на гората и красотата на зелетата премяна. Ще ви хареса още повече. – въздъхна Повелителят на гората, разтърси клони и катеричката тупна в една голяма пряспа. За секунда само нослето ѝ се виждаше, докато успее да подскочи и да се шмугне в храстите."

СБОРНИК С РАЗКАЗИ

"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА 

   ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ 

  Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:

 18лв.

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на фейсбук страничката:  Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова

на имейл адреса: 

 daniella_paskova@abv.bg