Зная само, че сърцето ми е празно и душата ми крещи. Четох някъде как
крещи душата и тогава разбрах що за звук се носеше около мен. Затова сигурно не
ми стига въздуха. Задушава се в писъци. И паниката чука на вратата. И
отчаянието чака да влезе след нея и слепотата иска да остане вечна. И да нямам
вече сърце! Може ли да се живее без сърце?
Едно ми остана само – слуха. Чувам шепот, чувам думи, мисли, гласове.
Без сърце не мога да разбера какво ми говорят, но ги чувам. Сигурно ме чуват и
те. Чуват виковете ми за помощ и борбата ми... и нея чуват.
Още нещо ми е останало май – усета. Усещам как някой ме тегли нагоре и
към брега.
– Дишай, глупачке!
Надеждата тупна сърцето ми и то се разтуптя, вярата погали очите ми и
те прогледнаха, слънцето стопли душата ми и тя млъкна виновно... и въздухът ме
изпълни. Продишах... но вече на сушата...
Няма коментари:
Публикуване на коментар