Разказ публикуван в Литературен сборник
"Съвременният свят в творчеството на жената",
съставен от "Група за социална поезия и художествена проза"
и "Червеният ездач"
Разказ от Сборник с разкази "Живот на 360 градуса" - Даниела Паскова
Неоперирана от състрадание
Чу се сирена на линейка. Звънецът изкрещя пронизително и Саша стана. Загърна се с невзрачния халат, който въпреки че изглеждаше като хавлия за баня, я топлеше в мразовитите нощи, когато излизаше навън пред болницата.
Поредна нощна смяна. Контингентът на болницата през нощта беше почти винаги един – пияни, дрогирани или отчаяни от жалкия си живот хора със суицидни[1] опити.
– Какво ли идва сега? – се запита тя – Дано не е пак някое дете.
Надяваше се да не е. Болеше я, когато видеше от линейката да смъкват с трясък носилка и на нея да вижда свило се на кравай детско телце. Понякога дори толкова развито, че на пръв поглед не си личаха годините. Саша винаги поглеждаше първо лицето. Детските лица бяха различни. Понякога изглеждаха състарени, измъчени и мръсни, но си личеше, че това беше дете.
Плъзгащите врати се отвориха. Отвън я блъсна студен вятър и тя потрепери. Излезе и погледна носилката, току-що смъкната от линейката.
– Какво е? – нямаше нужда от много въпроси. Фразите си бяха заучени и задължителни.
– Алкохол, а може би и нещо друго с него. – отговори медикът от линейката.
– Колко е годишна? – попита Саша екипа от медици, суетящи се около носилката.
– Ами на колко? На петнадесет! – отговори с каменно лице лекарят.
Личеше си, че беше претръпнал отдавна и не му правеха впечатление нито годините, нито подробностите. За него това беше поредният случай. Той си беше свършил работата. Беше отишъл и обрал от улицата боклука и сега щеше да го захвърли там, където трябваше, за да пусне сирената и да отиде за следващия. Понякога линейките бяха просто таксита с неприятен персонал, който си позволяваше да пита много и да иска обяснение за неща, които всъщност не го засягат. Кой обича да се вози в такси с приказлив и задаващ много въпроси шофьор? Май никой. И как тия хора в линейките си позволяваха да бъдат толкова досадни и даже понякога искаха да ти помогнат да оживееш... Представяте ли си каква наглост?
– Близки? – попита Саша.
Беше важна информацията от близките в тези случаи.
– Идват!
Шофьорът на линейката захвърли на носилката до момичето яке и обувки. Бяха изпаднали някъде по пътя и той съвсем машинално ги беше прибрал. Саша погледна несъзнателно обувките, в якето щеше да търси документи по-късно. Обувките бяха с адски висок ток, на който детето сигурно едва ходи и когато е трезво.
С бързо и отработено движение момичето беше прехвърлено на друга носилка и екипът тръгна навътре. В този момент плъзгащите врати отново се отвориха. Влязоха двама мъже на видима възраст около тридесет-тридесет и пет години. Саша едва ги погледна.
– Какво е пила? – въпросът ѝ беше към тях и те знаеха много добре това.
След кратко колебание единият се престраши и нахално отговори:
– Ами, не съм ѝ броил чашите, може би около двеста-триста водка. Май пи и текила после. След това някакви шотове там. Абе б...л съм я, знам ли я кво е пила.
– Нещо друго?
Саша беше свикнала да не изразява емоцията си. Питаше кратко и ясно, без да поглежда придружителите. Понякога те бяха опасни и агресивни. Патила си беше. И без това знаеше, че в повечето случаи лъжеха.
– Ами... казвам Ви. Не сме ѝ броили чашите.
Тогава Саша отмести погледа си от момичето и погледна строго нахалния мъж.
– Знаете много добре за какво питам. Нещо друго освен алкохол поемала ли е?
Двамата мъже се спогледаха видимо притеснени, сведоха погледи и този, който досега мълчеше, измърмори:
– Ми-и-и... и хапчета пи.
Първия веднага се намеси и сръга приятеля си в ребрата, докато го гледаше заплашително.
– Нямаме идея какви бяха, тя си ги носеше. Ние нямаме нищо общо. Даже и не я познаваме добре. Май се казва Ваня. И кво сте ни заразпитвали? Не стига, че се обадихме на сто и дванайсе, ами... Пу, да ви е...а в г...за!
Медиците дори и не ги погледнаха. Знаеха, че лъжат. Подобни случаи се срещаха често. На Саша ѝ се гадеше от тях. Лицето ѝ беше каменно, но вътрешно в нея бушуваше такова негодувание, че ѝ идваше да им цапне и на двамата по един здрав шамар, че чак да им изскочат очите от орбитите (както се изразяваше малкият ѝ син вкъщи).
Сега се сети какво ѝ каза един познат веднъж:
„Уважавам те заради професията ти. Трябва да си оперирана от състрадание, за да работиш подобно нещо. Това не е за всеки!”
Е, не беше оперирана. Всеки път се ядосваше, страдаше и вътрешно негодуваше, като види дете в подобна ситуация. Тези случаи се запечатваха в съзнанието ѝ и беше бясна, не защото ги беше видяла, а защото знаеше, че няма да секнат. Никога не се знаеше коя нощ линейка нямаше да изсипе малко момиче на четиринадесет-петнадесет години, придружавано от мъже, които са объркали дозата или пък не са преценили правилно количеството алкохол и килограмите на детето. Плашат се и звънят на сто и дванадесет, след като видят, че детето едва диша или вече не диша. Собствените им, замъглени от алкохола и дрогата мозъци все още знаят какво трябва да направят в тези моменти. Постъпват като заинтересувани добри граждани и викат помощ.
На Саша ѝ се гадеше, когато бъркаше из джобовете на якето на момичето, за да потърси лична карта и телефон – трябваше да се обадят на родителите. Гадеше ѝ се и когато звънна на екипа отгоре да слезе да я прибере. Гадеше ѝ се и когато гледаше носилката с момичето да се отдалечава по коридора към асансьорите. Гадеше ѝ се и когато пожела на колегите от линейката: „Лека работа.”
Седна на стола зад бюрото, подпря челото си с ръце... и още ѝ се гадеше.
В тези моменти знаеше коя мисъл я успокояваше поне за секунда:
„Добре, че имам две момчета!” – въздъхна тежко и естествено секундата изтече.
Пред очите ѝ се наредиха случаите, в които линейки караха деца – момчета, пияни до безсъзнание. Тях ги водеха приятелите им по чашка, уплашени и виждащи за пръв път тропясан от алкохола човек, самите те деца по на четиринадесет години.
Саша се сещаше често за техните майки, пристигащи с бясна скорост след линейките. Смешно ѝ беше, но и тъжно като си спомнеше някои от думите на майките:
„Моето момче не е такова. Той никога не пие. Той е добро дете. Той не е виновен, те другите са го накарали. Ох-х-х, на мама детето!” – докато бърбореше почти несвързано, полудялата от уплаха жена чистеше с кърпичка стичащата се слюнка от ъгълчето на устата на доброто си дете и галеше майчински гелосаната му коса.
Саша се сещаше често и за един случай: Дете, на което сърчицето щеше да изхвръкне от превъзбуда, блъскайки като подивяло в гърдите му, каза: „Пих едно хапче, не зная какво беше, но рожденикът черпи и всички си взехме.”
Саша си мислеше:
„Къде са рождените дни на децата, на които рождениците черпеха с торта и се пееше Happy birthday? Къде са невинните купони от едно време, когато татко пускаше няколко зърна кафе в малка бутилка домашна кайсиева ракия от най-слабата, тя се оцветяваше и той казваше:
„Това е домашно уиски. Да внимавате с него. Пиете по мъничко!”
Саша вече не упрекваше никой. Мълчеше с каменно лице, а вътре в съзнанието ѝ бушуваше негодувание – към скапания живот, към съдбата, към трудното оцеляване, към мъжете, които се възползваха от глупостта на малките момичета, към майките, които не разбираха синовете си и сигурно не бяха говорили смислено с тях, откакто бяха навършили десет години и последното нещо, което ги бяха питали, беше каква играчка искаха за Коледа...
Дали имаше някой, който да можеше да те оперира от състрадание? Проблемът е там, че тя не знаеше дали иска да бъде оперирана. Вярно е, че щеше да се чувства по-добре на сутринта, като си тръгне от работа. Но... няма ли така да загуби представата за реалността, колкото и да е гадна, черна и оповръщана? Това си е нашата реалност, на нашето време и на времето на нашите деца.
– Господи, пази децата ни! – това си повтаряше само Саша на сутринта, след всяко нощно дежурство и засега това ѝ стигаше, за да се пребори със страшните симптоми на болестта състрадание...
СБОРНИК С РАЗКАЗИ
"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА
ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ
Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:
Няма коментари:
Публикуване на коментар