Една тестена закуска

Разказ от сборник с разкази

"Живот на 360 градуса"

изчерпан тираж

Красиво момиче вървеше из МОЛ-а и се оглеждаше търсещо. Какво ли търсеше? Погледът ѝ се рееше из витрините на марковите бутици, но не гледаше манекените и дрехите по тях. Тези дрехи тя ги беше оглеждала подробно и знаеше точно от коя колекция са и колко струват. Очите ѝ се взираха в хората, пазаруващи вътре. Завистливо и даже с малко яд погледна жената, излизаща от пробната на бутика отсреща. Чудеше ѝ се как може да се муси така, след като отвън я чакаше солиден мъж, видимо отегчен и примирен с вечните капризи. В едната си ръка той държеше скъп телефон и говореше заповеднически, а с другата бъркаше във вътрешния джоб на палтото си. Момичето знаеше какво щеше да извади. Очите ѝ се ококориха, облиза устни и въздъхна, предусещайки тръпката в стомаха си, след като види кредитната му карта. Изведнъж осъзна, че се е зазяпала в него, ченето ѝ беше увиснало, брадичката ѝ потреперваше. Още малко и щеше да се разплаче. Отмести поглед от ръката на мъжа, държаща кредитната карта и погледна жената до него. Какво имаше тя повече от самата нея? Косата ѝ беше стегната на кок, може би за да не си личеше, че в основата не е боядисвана скоро и корените белеят. По лицето ѝ имаше тежък грим. Очите, подчертани с черно, нямаха блясък и бръчките около тях си личаха от километри. Устните, боядисани във вишнево, бяха изтънели и свити, сякаш не се бяха усмихвали с месеци. А тялото... уф-ф-ф! Момичето се усмихна злорадо. Застаряващото тяло на жената беше поувиснало тук-там и опитите да прикрие коремчето и целулита бяха се обрекли на неуспех.

„Как такъв солиден мъж стои до тая жена?” – това се питаше момичето.

Ама чакай, бе! Тя даже не беше погледнала мъжа. Все пак нали му беше видяла картата и телефона. Като си представеше и ключовете на колата му, а може би джип... и чак слабините ѝ се свиха. Противеше се, но все пак погледът ѝ се спря на лицето му. Беше на видима възраст около петдесет-петдесет и пет години. Строг вид на бизнесмен, точно от тези, които тя обожаваше. Не се задържа много на лицето му, за какво ѝ е да го оглежда там. Даже и не погледна какъв цвят бяха очите му – все едно. Погледът ѝ се плъзна и огледа дрехите му. Под палтото се виждаше кашмирен пуловер – мек и топъл, който успешно скриваше коремчето, но какво пък – все едно – не за пуловера, а за шкембето. Панталон от същия цвят с безупречен ръб допълваше тоалета му. Личеше си, че тази дреха ютия на ръка не е виждала, а е престоявала целия си съзнателен живот извън тялото на мъжа на едно място, на което отвън виси табела: „Луксозно химическо чистене”. И обувките му бяха страхотни! Момичето още повече се облещи. Червената лампичка в главата ѝ светна. Какво ли имаше още в тази главица? Май никой не знаеше, даже и самата тя. Може би нищо друго освен тази светлинка, която я ръководеше:

„Този?” – „Става!”

„Този?” – „Не става!”

„Този?” – „Може би, но първо трябва да се огледат подробностите!”

Та... лампичката сега светеше с ярка светлина и даже сирената ѝ се беше включила – „Да-а-а, това става-а-а!”

Соня, така се казваше младото момиче, въздъхна тежко, докато в малкото ѝ мозъче се оформяше плана със светкавична бързина. Мисълта ѝ течеше и изпреварваше времето. Погледна се за миг в огледалото. Руса, дълга коса, изправена с пресата перфектно. Очите ѝ святкаха, като на лъвица, готвеща се да разкъса жертвата си. Перфектен грим, леко подчертани клепачи, дълги и извити мигли. Устни като разцъфнала свежа червена роза. Соня ги прехапа, предвкусвайки угощението. Потри ръце, разкопча още едно копче на впитата си риза и приглади късата си поличка. Не че искаше да увеличи дължината ѝ, по-скоро това беше някакъв вид нервен тик на актриса преди да излезе на сцена. Отмествайки поглед от огледалото и собствения си перфектен образ, тя видя, че мъжът я беше забелязал. Гледаше я и лигите му течаха. Тя пое дълбоко въздух, гърдите ѝ се издуха и изпълниха още повече прилепналата риза, а копчетата бяха пред хвръкване. Преглътна, предвкусвайки обилния обяд и вечеря, и закуска – всъщност тя трябваше да е основното ястие, а после... После щеше само да бере плодовете на изобилието. Веднага физиономията ѝ се смени и придоби вид, който казваше: „Ела, вълчо, изяж ме!” Мъжът ѝ намигна, плати бързо на продавачката в бутика последната дреха в ръцете на жената до него, въпреки че тя още не беше сигурна какво иска да ѝ купят. Остави щедър бакшиш и когато момичето зад щанда го погледна, за да му благодари, той му прошепна нещо, сочейки с поглед Соня пред витрината. Двойката бързо излезе от бутика. На входа се разминаха със Соня. Мъжът я погледна за секунда, а жената продължаваше да мрънка и да се лигави. Соня размени две думи с продавачката и се запъти към подземния паркинг на МОЛ-а с победоносна усмивка на уста.

Долу мъжът свирна на едно такси и набута в него мрънкащата жена. Плати на шофьора и му направи знак да изчезва моментално.

Соня влезе в асансьора с клатушкаща бедрата походка, отработена с времето. Толкова беше доволна от себе си. Какво обаче беше учудването ѝ, като се погледна в огледалата, обграждащи я отвсякъде? Пред нея, отляво и отдясно стоеше една... кифла. Една такава сочна, добре изпечена и вкусна кифла-осморка. Гледаше я през огледалата и ѝ намигаше съзаклятнически. Соня се опули за момент, но после си каза:

– Ей-й-й, че съм хубава-а-а!

И си представи заминаващото такси с един сплескан тутманик вътре, който може би преди време е бил кифла, че даже и осморка, като нея. Това малко я смути, но вратите на асансьора се отвориха и тя погледна жертвата си, която стоеше до едно лъскаво BMW серия седем Седан и глупаво се хилеше.

„Става!” – си каза Соня, потвърждавайки мнението на червената лампичка в главата си и тръгна към него.

Вечният въпрос тук е:

Кой е жертвата всъщност? И дали това е смешно, трагично или пък ежедневие в нашите МОЛ-ове?

Нека недопечените кифли да внимават кога ще се превърнат в сплескани тутманици и дали се струва старанието да ги ръфат чичко-паричковците, докато накрая не ги набутат в едно такси, след като превтасат...