Преди време не познавах други бои освен водните. Моето въображение сигурно беше нарисувано с водни боички. Тези кръглите, в кутийки по шест или осем, които купуваш на детето си, когато постъпи в детската градина. Навярно се започва с тях, за да не се цапат малчуганите и да не правят белички. Моето въображение беля ли беше направило или пакостта бях сторила аз? Та нали вече рисувах с акрил и маслени бои, с туш и въглен?
Вчера видях картината на големия ми син. Нарисувал беше Биг Бен и
Уестминстърския дворец в Лондон с въглен за часа по перспектива. Картината беше
прекрасна. Ако не беше я предал в училище щях да отида и да пробвам в единия
ъгъл дали се трие въглена с гумичка. Само една малка чертичка щях да пробвам да
изтрия. Може би той нямаше да ми се разсърди. Или по-добре беше просто да го
попитам като се прибере от тренировката по лека атлетика. Той щеше да знае и да
ми помогне. Децата на четиринадесет години знаят много повече от нас. Те не си
губят въображението. Колко мило ми става като го видя седнал в стаята си, пред
него големия статив. Лицето му е толкова сериозно. В стаята бумти див рок.
Ръцете му, целите изпоцапани – я с молив, я с боя , я с въглен и рисува... Като
омагьосан е. И не смея да го прекъсна. Вдига само леко поглед от голямото
платно, даже не се и усмихва и отново се заема съсредоточено да рисува. На
крехкото му рамо е кацнало шареното му въображение. И му шепне в ухото...
А моето отлетя онзи ден през прозореца на кабинета на доктора. Литна
нависоко и сигурно се е изгубило някъде из облаците. Аз го пуснах. Даже дали не
го прогоних сама? Това се питам сега.
Сине, помогни ми! Може би ще успееш да ми нарисуваш въображение с
въглен. Нищо, че ще е черно-бяло. Ще го пазя и ще го обичам. И няма да позволя
да отлети. А сред време даже може и да му сложим малко акрил. Колко блясък има
в акрила! Цветовете са така наситени и живи.
Ха, сега като се замисля май точно затова избяга моето въображение. Беше
прекалено цветно и летеше прекалено високо. Пусках го да се рее из въздуха и
бях спокойна, защото досега винаги се връщаше. Качвах се на големите му шарени
криле и летях с него. Летях и се усмихвах на целия свят. Защото животът е прекрасен,
защото светът е прекрасен... Колко съм била наивна!
Днес се опитах да се усмихна. Май не успях. Сигурно и усмивката ми
отлетя с въображението. Уморила се е и тя и е решила да ме накаже. Искала е
малко почивка. Дали и усмивката може да се умори като въображението и да си
вземе отпуск? Усетила е, че сега е точния момент – когато ходя забързана и
притеснена от болница в болница, когато чувам навсякъде едни и същи думи: „Съжалявам,
че трябваше да ви съобщя тази нерадостна новина, но не се отчайвайте. Има още
шанс.” Лекарите не се усмихваха. Дали техните усмивки също не си бяха взели
отпуск? Или пък те си ги затваряха грижливо в шкафчетата, преди да си облекат
тъмно-сините хирургични екипи и когато си тръгваха от работа отново си ги
взимаха. Може би болниците плашеха усмивките. Това постоянно страдание там не
им понасяше. И въображенията плашеха сигурно тези огромни студени сгради, с
дълги коридори, вечно препълнени асансьори и забързани хора. Лудница... как
очаквам да не избягат усмивките и мечтите от такова място.
Онзи ден трябваше да оставя моето шарено въображение и усмивката си в
къщи. Но понеже бях смела, понеже бях силна и не ме беше страх от нищо, си
ходех така – усмихната и летяща, докато не ме приземи една дума – Рак. Ама така
безочливо и нагло ме приземи, че чак ме заболя. Трясна ме в земята и ми се
изхили:
– Ха-ха, хванах ли те най-после? Ще летиш, а? Ще се смееш ненаказано?
Ще раздаваш топлина и любов? Някога да си попитала може ли... не може ли? Къде
го дават така? Страдай сега!
Странно е да си от другата страна. Болницата ти изглежда някак чужда и
негостоприемна.
Утре съм на работа. Дали да не се кача пак в онзи лекарски кабинет и да
видя дали въображението и усмивката ми не се спотайват там някъде в ъгъла? Като
ме видят облечена със същите онези сини екипи може и да се покажат и да се
върнат при мен. И ще си ги затворя и аз в шкафчето докато ми свърши смяната, а
после ще си ги взема у дома и ще си ги пазя вече зорко. Не... не става. Как ще
работя без усмивка? Не мога да си го представя това. Това го могат само
хирурзите. И ги разбирам. Няма как да кажеш на някого, че баща му е болен от
Рак и да се смееш нали? Няма как да кажеш, че единственото спасение на близкия
и обичан човек е огромна рискована операция, която е всъщност живото-спасяваща,
но и живото-застрашаваща. Парадокс! Кой ще прецени риска? Защо всички гледат
мен и казват: „Ти решаваш”? Защо всички си мислят, че е лесно да се реши и да
се прецени? Та аз съм просто един човек, загубил усмивката и въображението си.
Ако на тяхно място бяха дошли мъдрост и умения да погледна в бъдещето... да.
Тогава щях да зная отговорите на всички въпроси, които се сипеха отгоре ми. Но
не стана така. В онзи кабинет просто ми се подкосиха краката, причерня ми пред
погледа и в мислите ми настана хаос. После дойдоха сълзите. Тези издайнически
предатели, които навлажняваха очите ми постоянно. Точно като дъждовното
пролетно небе, което изми шареното ми въображение.
„Съветвам те, да се успокоиш малко преди да отидеш при него.” – така ми
каза хирургът с тъмно-синия екип на излизане от кабинета. А аз бях облечена в
шарени цивилни дрехи. Затова може би се почувствах от другата страна. Дали ако
бях в този момент на работа и бях и аз с екипа си нямаше да ме споходи
мъдростта и да не ме изостави усмивката ми? Едва ли! И защо той не ме посъветва
с какви думи да отида при майка си и да ѝ кажа истината, после при брат си и
най-накрая при... при...
Я останала ми е още малко смелост, няма къде да мърдам. Кой щеше да му
каже? На татко! Няма кой друг! Та нали аз решавам! Ама че глупава власт. Не я
искам!
Искам си просто усмивката и въображението...
27.05.2013
(Даниела)
СБОРНИК С РАЗКАЗИ
"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА
ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ
Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:
Няма коментари:
Публикуване на коментар