На татко... Обичам те!
Вратата
изскърца зловещо. Тя влезе и се огледа.
Малко шкафче
със счупена вратичка до леглото. Отгоре чаша с вода и забравена игла от
система. На стената – звънец. Въздухът застинал не смее
да помръдне. През прозореца наднича нощта, луната започва напористо да гони
тъмата, палейки звездите. Предстояха Персеиди[1]
две хиляди и тринадесета. Светлините на града блесват една по една, а
метеоритният дъжд ще достигне своя апогей тази нощ.
Душата
стене. Тежко е да слушаш тези стенания. Като въздишки са, но с горчив вкус и
отронена сълза по ръба на окото. Устата се изкривява в стона. Въздухът излиза
от гърдите изтормозен и иска да избяга далече, а душата с последни сили се
опитва да го сграбчи и да го задържи в тялото, с надеждата той да донесе живец.
Но дъх не остава... бута се за място, вкопчил се здраво за стенанието и излиза
с него на вън, бягайки. В следващия миг едва влиза нов порив, оглежда се вътре
и хуква и той навън от това негостоприемно тяло. Остават само ухилените демони,
предвкусвайки угощението. А очите се реят в тавана. Поне той е висок. Стените
бързо притискат пространството и клетката се стеснява – като малък асансьор е, от тези само за четирима,
заседнал между земята и небето. И душата се чуди дали да се бори за последната
глътка въздух или да избяга хванала за ръка някое от тихите стенания. Омръзна
ѝ да гледа тавана. Иска да литне и четирите избелели стени с подпухнала от
влагата боя да се разтворят и стопят в забрава. Смисъла... търси смисъла
ежесекундно, но не го намира вече. Сама и изоставена душата плаче.
Вярата
избяга преди време с първия стон и на нейно място се втурна отчаянието. С
черните си лапи то прегърна душата и се вкопчи здраво. Вижда се отражението му
в очите – тъмни и реещи се в тавана. Очи без
блясък и цвят, сиви и мъртви. За секунди се избистрят и поглеждат питащо и
после пак потъват в мрак. И погледът блуждае в отблясъците на нощта.
– Боли ли те някъде, татко?
– Не, нищо не ме боли.
И ето я
душата... преминава като мътна сянка зад чашата, оглежда се във водата, после
погалва клепачите и запристъпва призрачно с последното дихание към светлината.
Тихите ѝ стъпки отронват сълза.
– Не плачи тази нощ. Просто ми кажи:
„Сбогом”!
– Не искам!
Молещи очи
на душа и задъхана въздишка. Отсреща – раздираща
болка, гореща сълза и после промълвеното: „Сбогом, татко!”
...
Вратата
изскърца отново. Залеза му го повика и го отведе...
Навън
продължаваха да се сипят късчета от небето, а някъде в далечината се появи нова
ярка звезда и докосна божественото...
Вратата изскърца зловещо. Смъртта излезе...
Поклон!
Винаги ще те обичам, татко!
Иска ми се вятърът да
заобиколи догарящата свещ на гроба. Нека фитилът изгори докрай и восъкът се
превърне в образ... мил и свиден на сърцето. И нека този образ се усмихне и
погали детска главица и да промълви: „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада[2]...”
12.08.2013
(Даниела)
[1] Персеиди - метеорни потоци, които
наблюдаваме всяка година откъм съзвездието Персей
[2] „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада” –
детска книжка с автор Ено Рауд
СБОРНИК С РАЗКАЗИ
"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА
ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ
Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:
Няма коментари:
Публикуване на коментар