Разказът "Живот на 360 градуса" ме накара да издам първата си книга с разкази. Тежък дълъг разказ ( 36 страници), засягащ тема, за която никога не съм мислила, че ще пиша... за затворите, за пренасянето на наркотици през граница, за тежката съдба в следствие от един погрешен избор в живота... Емоцията от написването на този разказ ще помня завинаги. Пишех и сълзи се стичаха по лицето ми. Точно тогава татко си отиде. Всъщност не бях сигурна дали плача заради съдбата на героя си или зари собствената си тежка загуба. Факт е обаче че писането тогава ме спаси.
В една любима песен на Дийп Пърпъл - "Child in Time" се пее: „Ако си бил лош по-добре затвори очи, склони глава и чакай рикошета.“
Сега като се замисля тази фраза много подхожда да я добавя към другите цитатите в началото му.
Ето началото му:
Из: "Живот на 360 градуса"
„Човек
се ражда свободен, а навсякъде е в окови!”
Жан-Жак
Русо
Болката
никога не отминава, просто свикваш с нея.
Чу се гръм и над
града се спусна водна завеса. Едри капки дъжд затропаха по ръждясалата ламарина
на уличните лампи и намокриха асфалта. Вятърът се засили, порива му поде
смачкана захвърлена хартия, издигна я и я запрати в първата малка локва, в
която вече се оглеждаше тъмното небе. В мрака отекнаха стъпки. Забързаха се.
Дъждът се усилваше.
– Паце!
Петър се спря и се
огледа. Капките дъжд се стичаха по лицето му и мокреха косата. Отдавна никой не
беше го наричал така. От тъмнината изплува силует на жена, който бързо се
приближаваше.
– Паце, изчакай ме! –
жената се затича. Токчетата ѝ затракаха в мрака, а образът ѝ се избистри.
– Еми?
Тя се приближи и се
усмихна. Същата чаровна усмивка, която той помнеше от преди десет години,
същите предизвикателни пъстри очи, в които проблясваха светкавици. Петър се
огледа в тях и си спомни способността ѝ да не примигва дълго време взирайки се
в него, докато той потъваше в очите ѝ като хипнотизиран. И... забравата го
обгърна отново, точно както го правеше преди десетилетие.
– Еми, ти ли си?
Петър стоеше онемял
под дъжда, гледаше я, а сърцето му запрепуска лудо. Почувства се като хлапак и
в съзнанието му изплува последния спомен за нея... тогава, когато я изпрати на
гарата. Тя замина да учи в столицата и повече не я видя десет години... до тази
дъждовна нощ, в която изплува като видение от мрака.
– Ела да се видим. –
Еми го хвана за ръка и го повлече към близката козирка на банката отдясно –
Липсваше ми всяка минута. Вчера разбрах за развода.
– Да, развода. Но ти
не се обади! Толкова време те чаках!
Петър се опря на
стената и се вгледа отново в очите ѝ. Синята светлината от рекламата над тях
им придаваше магична красота. Косата ѝ беше пораснала... много и сега се
спускаше мокра по изящните ѝ рамене. Тялото ѝ беше станало божествено. От нея
лъхаше женствена омайна красота и сексапил. Прииска му се да я докосне. Тя
усети жадния поглед и се приближи плътно до него.
– Ти си остана
най-невероятния мъж, който съм познавала някога. – тихо прошепна в ухото му.
– Мъж ли? Та ние
бяхме хлапаци! – леко се усмихна той и го заляха спомени.
Видя невинната луда
любов, която споделяха преди. Видя неспирните весели закачки и чу звънкия ѝ
смях отново. Спомни си изгарящите трепети от първата целувка и страстта, която
го заливаше веднага щом я зърнеше. Така и не беше я имал никога. Тя избяга...
Петър трепереше под
дъжда. Посегна и погали мокрото ѝ лице, отмести кичур коса, паднал над очите
ѝ и се потопи отново в тях... както едно време. За първи път тя сведе поглед.
Петър повдигна брадичката ѝ и клепачите ѝ примигнаха, откривайки онази същата
светкавица в пъстрия ирис. Той не издържа и впи устни в нейните. Вихърът на
спомените го отнесе назад във времето и го накара да полети.
– Толкова ми
липсваше, Еми! – промълви в ухото ѝ и целуна нежно връхчето му.
Обзе го неописуемо
блаженство и не забеляза победоносната ѝ усмивка, огледала се в стъклото на
прозореца зад него.
Тази нощ той я заведе
в къщи. Беше се променила. Невинната и закачлива усмивка беше отстъпила място
на загадъчна тиха потайност, която още повече го влудяваше. Не говориха много.
Навън се изливаше пороен дъжд, блестяха светкавици, гръмотевици трещяха в мрака
и отекваха в сърцето на мъжа с дива страст. Тази нощ тя беше негова за първи
път. Беше като сбъдната мечта, като изживян сън, като дълго очакван подарък.
После Петър се
отпусна блажено на голямото легло до нея и се унесе. Известно време тя го
гледаше – беше толкова невинно щастлив. За момент по лицето ѝ се плъзна
нежност и обич. Блесна светкавица и освети стаята. Стреснала се от чувствата си
тя разтърси глава и в очите ѝ се спусна тъма. „Знаех си че ще стане...” –
мисълта ѝ потъна в тишината на нощта.
Навън дъждът беше
спрял. Луната се показа зад облаците, надникна през прозореца и въздъхна тежко.
Беше видяла крачката на Петър към собствената му гибел.
...
СБОРНИК С РАЗКАЗИ
"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА
ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ
Сборник с разкази
Няма коментари:
Публикуване на коментар