Из: Емил - ръка положена на рамото

 Замисляли ли сте се кой и кога точно първи е сложил ръка на рамото ви? Този, на пръв поглед, толкова обикновен и простичък жест всъщност значи много. Често не обръщаме внимание на тази подкрепа, защото в трудни моменти се фокусираме само над собствената си драма. Важно е да има някой до теб, когато си на дъното. Важно е да усетиш и оцениш ръката положена на рамото ти, особено когато е от непознат. Всъщност всеки си е сам в нещастието, но мисълта, че някой те разбира и е съпричастен помага много. И връщайки се назад чак след време оценяваш колко ти е било важно тогава.

Та... исках да кажа само едно с тези брътвежи: Просто благодарете за подкрепата. Нищо повече не е нужно.

Из: "Емил - ръка положена на рамото" - разказ от сборника "Живот на 360 градуса" - Даниела Паскова

"Есента носи спокойствие в душата след бурното и диво лято. Бавно и тежко се спускат мислите, като гъста мъгла – не виждаш през нея, но за какво ли ти е да погледнеш в бъдещето? Ако човек знае съдбата си със сигурност би се уплашил.

Есенните листа се откъсват от клончето, изтанцуват последния си ефирен танц във въздуха и уморено се отпускат на топлата все още земя - превръщат се в забрава. Понякога е добре да се загледаме в миналото и да избистрим спомена за важните моменти в живота си. Насладата, че не сме ги пропуснали, бързайки напред към съдбата си, е нашата награда."

Емил отново замлъкна. След миг на лицето му се изписа светлина и мрачните черти се избистриха. Наострих слух и се подготвих да запечатам всяка негова дума.

...

  – Вече имаш въпроси, усещам те. Сега ще ти отговоря, имай търпение. – тихо промълви той и продължи загледан в миналото – Дойде денят, който запомних за цял живот. Бях в трети клас, когато в един от часовете класната дойде при мен, сложи ръка на рамото ми и оправи тетрадката ми. Развълнувах се... много и да ти призная още усещам това вълнение. Можеш ли да си представиш как живота ти се променя само в един миг, в който някой е поставил ръка на рамото ти? Променят се погледите към теб, отношението на връстниците ти, мирогледът ти към света и смисълът на ежедневието ти. Вече имах стимул да се доказвам. Сега следва моя въпрос. Знаеш, че винаги завършвам с въпрос.

– Зная. Историята ти днес беше невероятна. Не ти е било лесно, но знаеш какво ще ти кажа аз за лесния път, казвала съм го и друг път: Единствената награда от лесният път е само тази, че е лесен. Друго нищо не може да ти донесе това. Сам си ми казвал, че винаги са те мислили за глупавия, който избира все трудния път, за да постигне нещо. А всъщност какво е по-важното – просто си искал истинска награда и затова си вървял по трудния път.

– Така е. И още нещо много важно, миличка, знаеш ли колко малко му трябва на човек, за да се изложи и да промени представите на другите за себе си? Ръката, положена на рамото ти само за един миг може да преобърне света ти и да те изведе на повърхността, а една стъпка накриво може да го срине и пропадането да е болезнено. Нима винаги трябва да стъпваме на върха на пръстите си, за да имаме изтънчена визия? Едно зная аз... Трудно разбираме тези, които стъпват на земята здраво с цяло ходило. Също както ни е непонятен избора на трудния път, когато има лесен точно на една крачка пред нас. Но-о-о! Сега искам да продължа за ръката, положена на рамото ми. Замисли се, мило момиче, дали връстниците ми, на чието рамо всеки ден имаше поставена ръка изпитваха моето вълнение от допира? Пишеш за преобръщането на живота ни на триста и шестдесет градуса. Живота ни постоянно се е преобръщал и продължава да се върти. Тези, които постоянно носят ръчичката на рамото си едва ли си дават сметка колко дължат на другите. Техният живот не се е променял и при тях няма въртене. И защо? Знаеш ли?

Мълчах...

– Защото те бяха избраните. Не че бяха по-умни, не! Просто бяха подбирани и не те изградиха името си, а името изгради тях...

Името! Толкова ли е важно името? А душата, а сърцето, а щастието, а любовта?

Емил помръкна. Знаех, че нямаше да изкопча нищо повече от него за ръката на рамото. Това беше урока ми. Просто исках да го прегърна за трети път днес.

Господи как се мъчех да си спомня първия път, когато някой беше поставил ръка на моето рамо. Не успявах. И може би никога нямаше да успея. Дали аз съм била от тези, които са си носели ръчичката постоянно на рамото и са избирали лесния път, без да искат награда, стъпвайки на пръсти за изтънчена визия? Дали аз съм била от тези с „чистите” имена, които с гордост са гледали от високо новоименниците? Едва ли! Някъде там, в някой от оборотите ми на въртене съм разбрала, че искам награда и че искам да тръгна по трудния път, здраво стъпила на земята, защото сега вървях точно по него. Как не съм усетила кога е било това точно? Върнах оборотите назад и търсех... търсех нещо, което да ми върне спомена. Знаех къде трябва да търся, знаех преломния момент в живота си и започнах въртенето от него. Превъртях и видях как започнах да пиша, как излязох на светло, как летях на крилете на въображението си, как си спомних и възродих любовта и после как паднах... как се приземих с трясък до един прясно разкопан гроб и запалих свещ...

И тогава видях една ръка на рамото си. Станах и хукнах към стар и прашен скрин в бащината къща. Емил само ме гледаше. Разрових стари снимки, трескаво прелиствах стари албуми и търсех... търсех една снимка, която знаех че трябваше да бъде там. Мигът ми се стори час, минутата ден. Търсех и по страните ми започнаха да се стичат сълзи. Нима нямаше да мога да я намеря? Тогава я видях – една снимка, стара и прашна, на която бях седнала, на рамото ми имаше отпусната ръка – бащината ръка, а очите му ме гледаха с обожание и любов. А моите се рееха някъде в пространството с отегчение и не виждаха нито погледа му, нито усещаха бащината подкрепа. Ето го момента! Ето го, а аз не съм го усетила и не съм го запомнила! Сега вече е късно. Татко...

Снимката ми припомни. Припомни ми един от моментите, в които съм имала ръка на рамото. Момент, който вече никога през живота си не ще забравя, но и никога не ще изживея отново, защото татко вече го няма.

Забравата! Нека не си позволяваме да забравяме такива моменти, но първо е важно да ги видим и усетим. Просто трябва да се научим да отваряме сетивата си. Плачех...

Емил стана, бавно пристъпи и се изгуби в есента. Той нямаше нужда повече някой да слага ръка на рамото му, може би нямаше нужда и от моите прегръдки. След него в далечината чух песента на гълъбите – два бели гълъба, търсещи топла стряха, където да се подслонят за през зимата. А аз притворих преливащи от сълзи очи и притиснах до сърцето си една прашна стара снимка и в този миг почувствах отново ръка на рамото си – бащината ръка.

Благодаря ти, Емо!"

СБОРНИК С РАЗКАЗИ

"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА 

   ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ 

  Сборник с разкази 

"Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на фейсбук страничката:  Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова

на имейл адреса:  daniella_paskova@abv.bg