Лъжата е може би най-омразната думичка за мен. Не онази така наречената "благородна лъжа"(за нея също имам какво да кажа, но е дълга тема). Говоря за лъжата без смисъл. Лъжеш защото ти е скучно, или просто ей така без да мислиш... Лъжеш и за да се направиш на интересен, за да избегнеш осъдителен поглед, за да скриеш грешка. Има още хиляди причини човек да лъже. Всеки е лъгал през живота си. Едни повече, други по-малко. Интересна ми е реакцията на човек, когато разбере че е лъган. Толкова боли винаги... без значение дали е незначителна малка лъжа от рода: "Не мога да говоря сега, имам гости." и си пускаш спрения на пауза филм или голяма тежка лъжа: "Никога не съм ти изневерявала. Излъгали са те.", а в другата стая трескаво триеш съобщенията от поредния любовник.
Има един филм "Лъжльото" с Джим Кери. Въпреки че е комедия, всъщност е доста поучителен.
И се замислям какво ли би било да не можем да лъжем? Просто лъжата да изчезне и винаги да казваме истината... Според мен би настанал хаос, но дали няма да се почувстваш свободен? Лесно би било. Казваш само истината и готово. Последствията не те интересуват.
Лично за себе си аз зная само едно: Винаги боли, когато разбера че някой ме е излъгал... винаги. Малка, голяма, средна, благородна, безсмислена, щадяща ме, от любов, от грижа, от деликатност, от глупост... чувството е отвратително. Бих приела по-лесно всяка тежка истина, колкото и да е страшна.
Разказът "Без думи" от сборника ми "Живот на 360 градуса" започва с една горчива лъжа. Когато детето излъже родител се смята, че едва ли не, е нормално. Но пък колко много боли...
Из: "Без думи"
Разказ от сборник с разкази
"Живот на 360 градуса" - Даниела Паскова
В
слушалката звучеше свободно. Зоя не обърна внимание в първия момент. Дописваше
последните цифри от проверката по уредите и очакваше дъщеря си да отговори.
Тази вечер беше решила да звънне на домашния телефон от стационарния на работа.
Просто мобилният ѝ нямаше заряд. Свободно...
Сигналът прекъсна и Зоя се зачуди за секунда. Набра наново и зачака, оставяйки
работата за малко по-късно. Пак свободно...
Младата жена усети как в съзнанието ѝ се
надига тревога. Докато избираше за трети път лицето ѝ се намръщи. След
поредния сигнал свободно тя трясна слушалката и отиде за зарядното. Чакаше
мобилния ѝ телефон да се зареди малко и крачеше нервно из стаята, забравила за
работата си. Имаше време. Нощна смяна беше – щеше да довърши после.
Най-после успя да се свърже.
– Виктория, къде си, защо не
вдигаш домашния?
– Ъ-ъ-ъ, ми тук съм си, бе!
Гледам филм и не съм чула.
– Е-е-е, как не си чула,
момиче? Телефонът е точно до телевизора ти! – Зоя вече беше повишила тон и гласът ѝ трепереше в слушалката.
– Споко, бе мамо, къв е проблемът
пък сега. Стига си крещяла. – невъзмутимо
се тросна дъщерята – Ш-ш-шт,
тихо де!
Последното беше изговорено приглушено, като
че ли с ръка на слушалката, но Зоя го чу.
В този момент ѝ стана ясно, че дъщеря ѝ не
си беше в къщи. Вбеси се още повече. Лицето ѝ пламна, а ръцете се разтрепериха,
докато се опитваше да придаде спокоен тон на гласа си:
– Какво правиш? – попита майката през зъби.
– Ще си лягам. Утре нали съм на
училище. Ще ставам рано. Ти защо звъниш пак? Какво има? А-а-а, забравих да ти
кажа. Домашният е развален нещо, явно не звъни, затова и не съм те чула.
– Виктория! Замълчи по-добре.
Утре ще говорим, като се прибереш от училище. Искам те направо вкъщи.
– Ама-а-а, нали знаеш,
кръжокът...
– Никакъв фотографски кръжок
утре. Прибираш се веднага след училище и точка. Лека нощ!
Зоя затвори телефона и се отпусна на стола.
Гледаше с празен и поразен поглед и още не
можеше да осъзнае как се чувства. Дъщеря ѝ я беше излъгала...
Виктория беше станала вече на четиринадесет
години. Не се учеше добре напоследък и оценките ѝ бяха лоши. Зоя обаче
отдаваше това на пубертета и разсеяността на момичето. Беше я отгледала сама и
знаеше, че детето не е от ученолюбивите. „Е-е-е, нищо, какво като не е гений,
важното е да сме здрави!” -– това си повтаряше Зоя,
докато прескачаше от едната работа на другата, за да може да плаща високия наем
и да осигури на дъщеря си сносен живот. Пък и тя беше още млада, искаше ѝ се
да се почувства от време на време със задоволени женски потребности.
Останали сами, двете се справяха добре... горе-долу.
Само Зоя знаеше, колко ѝ бе трудно. Такъв е животът – труден и неблагодарен.
...
– Майка ми откачи май пак. Оф-ф-ф,
утре няма да дойда, миличък. Ще трябва да слушам конско след даскало. – Вики се тръшна на дивана, остави телефона
си, посегна към цигарите на Милен на масата и запали една.
– Стига си ми пушила от
цигарите. Малка си още.
– Ти пък си много дърт – господин двадесет и пет годишния... За други
работи ставам, за да пуша съм малка, така ли? – сви устни Виктория и издиша цигарен пушек на колелце, правейки се на
сърдита.
Милен я гушна отзад.
– Ела тук , малкото ми котенце.
Не се сърди. Батко ще ти купи близалка... И следващото нощно на лудата ти майка
да си пак при мен, никакво добро поведение няма да правиш. Да не ти пука!
Милен отпи от водката си, отмести дългата
черна коса на момичето, целуна я отзад по вратлето и посегна към фотоапарата,
който стоеше винаги в готовност на масата до цигарите му
– Ама че си сладка така
сърдита! Стой мирно!
СБОРНИК С РАЗКАЗИ
"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА
ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ
Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:
на фейсбук профила: Даниела Паскова
на фейсбук страничката: Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова
на имейл адреса: daniella_paskova@abv.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар