Мъгла

 

   Сборникът "Живот на 360 градуса" излезе преди 8 години. Вярно е, много промени настъпиха оттогава. Животът, като че ли, стана по-сложен, по-скъп, по-труден, по-забързан... Е, нормално е. "Всичко тече!" са казали едни умни хора. Та, наближават мъглите в големия морски град. Не ги обичам, но са си нещо нормално тук за есента и това никога не ще се промени. И сега зачитайки този разказ писан през 2013 година си мисля къде ли ще намеря обява за квартири във Варна в идеален център за 15 лв. ? Хората пак са забързани, даже много повече отпреди. Гларусите, гладни и озверели, продължават все така да гледат със стъклените си хищни очи. Кое всъщност се е променило за тези 8 години? И къде е израстването за добро, което чакам като най-наивния и глупав мечтател романтик? Е, зная, кое се е променило... Аз! Вече зная къде да търся в мъглива утрин усмивки - на лицата на децата.

Мъгла

Разказ от сборник с разкази 

"Живот на 360 градуса" - Даниела Паскова

изчерпан тираж

   Сутрин е, но от тези сутрини, които не можеш да познаеш по усмивката на изгряващото слънце, нито по свежия полъх на ветреца или пък по звуците на събуждащата се природа... тях ги познаваш единствено по часовника, показващ упорито че е утро. Колкото и да не ти се вярва стрелките си цъкат и онази малката се е закотвила на числото седем, а голямата си се върти около нея неспирно и отброява минути на течащ живот.

   Есен е, но от тези есенни дни, в които кафявото преобладава пред златното и е едно такова кафяво – мокро и бездушно, като всичко наоколо. И въздухът, застинал и носещ тежка влага, се стели на талази над града и трудно се диша. Поемеш ли дълбоко дъх, нещо те свива в гърдите и гърлото, и предизвиква суха и дразнеща кашлица – все едно си вдъхнал водни капки.

Облачно небе, мрачно утро, есенен хлад и мокра тежка мъгла. Такива дни в големия  крайморски град през есента са чести и насищат сивотата му с още тъмно багрило. Мътно и потискащо сиво, наситено с влага и тежка задушлива миризма на бездушие.

 

 Яна върви бавно по мократа улица след тежка нощна смяна. Спира се на светофара и през мъглата вижда отсреща да свети размазано червено. Колите пъплят през кръстовището наредени една след друга като кехлибарени топчета на броеница. Между всяка има определено разстояние – ни повече ни по-малко, само че при придвижването напред ламаринените топчета не се чукат едно в друго като дървените в броениците, а закотвят на сантиметри със скърцащ звук на изнервени спирачки.

   Яна се заглежда в лицата зад воланите. Търси ведрото утро, но намира само напрежение и досада, а тук-там и безразличие. С трафика се свиква, но мъглата си е дразнеща. Най-добре се вижда гъстотата и танцът ѝ пред халогените фарове на големите джипове.

   Вървели ли сте по центъра на Варна сутрин в мъгла през есента? Не ви и трябва! Яна не обича да гледа любимия си град такъв. Не харесва хората в мъгливи утрини, не вижда небето през мократа завеса, не усеща сърцето на града. Нима само слънцето му придава блясък и го прави вълшебен през топлите летни нощи и утрини? И морето... морето, което никога не може да загуби очарованието си, дори и в студено есенно мъгливо утро. Но тук, на центъра морето не се вижда, слънцето също се крие сега и кубетата на Катедралата се губят в тъма, а е утро, по дяволите!

   Яна слиза по стъпалата на централния подлез. Още на входа му я посреща жално скимтене на просяк-инвалид, молещ за храна. Театър или не, той си изговаря репликите още от сутринта, но чашката му още стои мълчаливо празна, а минувачите бързат, свеждат поглед, щом се изравнят с него и лицата им остават каменно студени, като мокрите студени плочки на големия площад горе над подлеза. Вниманието на Яна е привлечено от електриково-зелена обява залепена сякаш през сантиметри и грозно изпъстрила каменните стени на подлеза и стълбите. Листчетата сигурно са стотици. Яна се зачита: „Изгодни квартири. Идеален център. Лукс. Петнадесет лева. Телефон:...” 

   Жената извръща бездушно поглед и се опитва да се усмихне непохватно. Не успява. На излизане от подлеза Яна поглежда към часовниковата кула зад сградата на театъра. Стрелките залепват на седем часа и тридесет минути и се чува камбанен звън – разнася се в мъглата тежко и бавно и замлъква без ехо. Забързан мъж на средна възраст се поспира за секунда, сверява часовника си и отново продължава устремено по пътя си.

   Тракащи токчета по плочките, сърдити лица и устни говорещи по телефоните докато крачките забързват хода си, а очите гледат празно като очи на слепец, забравил да включи и другите си сетива. Сетивата на минувачите спят, както спят и душите им, както спи и градът в тази есенна сутрин. От мъглата ще да е!

 

   Чешмата в парка пред театъра бълбука тихо, трите чучурчета издигат малки фонтани и обливат зеления мъх по мокрия камък отдолу. Яна присяда на една пейка. Има още време и решава да почине минутка на двете единствени сухи дървени пръчки. Листата на дръвчето над тях са поели сланата, а водните капки на мъглата явно са ги заобиколили. Жената е уморена и вяло се взира в човека седящ на пейката отсреща. Явно на него му е сухо. Странен образ – мършав и рошав мъж на неопределена възраст. До него има струпан багаж, но едва ли той щеше да пътува нанякъде, по скоро това е покъщнината му. Гледката на торби и кашони, препълнени с всякакви вещи и количката подпряна на близкото дърво не учудва Яна, изненадва я заниманието на мъжа. Нахлупил шапка с огромна козирка над очите си, лицето му не се вижда, но погледът му шари по текста на мръсен и стар вестник, а дясната му ръка попълва жадно и припряно квадратчетата на кръстословица. Отзад зад него величествено се издига сградата на Варненската опера. Яна се замисля дали преди време този мъж не е посещавал операта във Варна, а може би е пял даже на основна сцена, щом се чувства тук като у дома си. За миг по лицето ѝ се изписва усмивка. Спомня си последния мюзикъл, на който беше завела синовете си: „Джекил”. Ех, дали този дрипав мъж не би могъл да оцени „Джекил” и постановката да му достави удоволствие, както му носи наслада тази кръстословица? Щом така се взира и доближава буквите толкова близо до очите си явно не вижда добре, но въпреки това продължава настървено да чете и пише. Може би това е за него като дълго чакан топъл обяд – сервират ти го и го излапваш, въпреки че ти пари на езика и вкусът по небцето се губи в бързината, но нищо... няма време.

   Яна плъзва поглед по площада и търси усмивки. Не ги намира. Мъглата ги задушава. Жената бавно става и продължава надолу към шадраваните. Вглежда се в очите на възрастен дядо, който грижливо нарежда стоката си по съдрано парче плат – няколко поочукани телефона и зарядни устройства, стегнати с тънки ластици, от тези, с които усукваха блистерите с лекарства в аптеките. Човекът я поглежда безизразно. Явно не познава в нея първия си клиент за деня или пък безверието го е завладяло още от сутринта и той подрежда импровизирана си сергия на плочките по навик и с безразличие.

Водните капки се сгъстяват във въздуха около шадравана. Бяла призрачна завеса се стели над площада пред входа на операта, а утрото напредва бавно. С него се увеличават и забързаните минувачи. Тихо е... странно тихо за този голям град. Чуват се само стъпки, ромонът от фонтаните и писъкът на гларусите. От мъглата ще да е!

   Единствените безцелно мотаещи се в тази делнична утрин са те – гларусите  и... Яна. Всички други бързат за някъде. Дали гларусите се усмихват рано сутрин и дали могат въобще да се усмихват?

   Яна си харесва отново една пейка и се отпуска уморено на нея. Бездушните хора прелитат около нея, а гларусите ходят по плочките наперени и нахално се взират в ръцете на минувачите, ослушвайки се за шумолящи хартии от закуски. Колкото и да се надява да намери зрънце симпатия, гледайки тези птици, Яна не успява никога. Да, свикнала е с тях и ги чувства близки, но просто не ги обича и това си е. Колкото бездушни и сърдити ѝ се струват хората тази сутрин два пъти по-озверели и с хищни погледи ѝ изглеждат гларусите. Един се спира и я поглежда с кръглите си като стъклени копчета очи, изпищява зверски и се втурва към скупчила се групичка пернати, надали пронизителни звуци и разпръскващи се след фалшива тревога за сутрешно угощение.

   Хора и гларуси, всички са бездушни кукли, от тези вързаните с конци, на които кукловодът бързо мърда краката и ръцете, а лицата си остават неестествено неподвижни и само от време на време долното чене увисва и главите се въртят в пълен кръг докато не се оплетат съвсем конците и куклата падне на сцената – неподвижна и с изцъклени тъжни очи. Тогава мъглата я поглъща и мястото ѝ се заема веднага от следващия актьор-миновач... трафик. С него се свиква, но мъглата е дразнеща.

   Яна притваря очи и въздъхва. Иска ѝ се да се пренесе някъде на юг – там из селата покрай Марица, където есента е приказна, а хората усмихнати. И мъглата не е така тежка и бързо се вдига, подплашена от закачлив слънчев лъч, а листата капят жълто-червени и не изсъхват още преди да докоснат земята – танцуват ефирно летейки и си избират място в шарения килим на есента.

   Яна отваря очи и не вижда есенен килим. Вижда само студени плочки с отекващи по тях стъпки и писъци на гларуси. Тук дърветата не смеят да сипят листата си. Та нали веднага ще ги приберат и изхвърлят на боклука. Ето затова в големите градове есенните листа изсъхват още преди да паднат на земята... от мъка.

   Яна не вижда есенен килим, но вижда мъгла... тежка и задушлива мъгла. Потиска въображението, усмивките, мечтите и чувството на бездушие завладява душата, а на гларусите не им пука дали ще ги подритнат на площада или ще им изсъскат злобно „Къш!” Та нали след малко ще успеят да грабнат от ръцете на някой разсеян минувач топла закуска и обезумели от настървение ще я разкъсат на парчета, обирайки и последната трошица от мокрите плочки на големия площад.

   Яна става и бавно се насочва надолу по пътя си. Тъжна е. Поглежда афишите на таблото пред операта и се чуди защо в мъглата буквите се четат едва-едва и дали ако са електриково-зелени на цвят няма да се виждат по-добре, като онази обява на стените на подлеза за квартирите в идеалния център по петнадесет лева?

   „Ех, от мъглата ще да е!” – си казва тя и забързва крачка. Пред нея пискайки прелита изплашен гларус. Тя обръща поглед по посоката, от която той бяга и вижда усмихнато малко детско личице.

   – Ела тука, голяма птицо-о-о, да те гушна-а-а! – малко момиченце тича след гларуса с широко разтворени ръчички.

   – Дани, остави гларуса миличка, ще закъснеем за детската градина. – млада майка подтичва след детето си, носейки шарена раничка и се смее от сърце на физиономиите на малката палавница и на ужаса на хищната птица.

   Слънцето пробива тъмните облаци и парва мъглата. Тя се свива на малки бели облачета и изчезва в сенките.

   В големия морски град вече е прекрасно есенно утро...

СБОРНИК С РАЗКАЗИ

"ЖИВОТ НА 360 ГРАДУСА" НА ДАНИЕЛА ПАСКОВА 

   ИЗЧЕРПАН ТИРАЖ 

  Сборник с разкази "Мирише на звезди" на Даниела Паскова може да се поръча:

на фейсбук профила:  Даниела Паскова

на фейсбук страничката:  Лично творчество - Разкази. Даниела Паскова

на имейл адреса:  daniella_paskova@abv.bg