В забързаното ни и бясно ежедневие не поглеждаме възрастния човек като
учител, който може да ни научи нещо. Не се стараем да чуем съветите му – все
пак е живял и патил толкова много. Не забелязваме нито опита в ръцете му, нито
познанието в очите му. Гледаме на дядовците и бабите по улиците като на
пречкащи ни се мравки и аха да ги стъпчем...
Зная, че ще дойде ден, в който ще се загледаме във възрастния човек до
нас и ще познаем в него собствените си родители. Пък дори и тогава може да не
намалим скорост. Та нали ще изгубим ценно време. Дали ще разберем какво иска
всъщност той? Та той иска само уважение и мъничко търпение. Малцина не се
замислят, че понякога е добре да се заслушаме в мъдри думи на възрастен човек и
да почерпим от житейския му опит. Той ще се почувства значим все още, а ние
може и да научим нещо мъдро.
Той ще се почувства значим. А дали? Всъщност това им липсва най-вече на
тях. Не се чувстват потребни на никого. Ходят наляво надясно, гледат да не се
пречкат много на реактивните изтребители, профучаващи около тях, в които сме се
превърнали ние. Позакашлят се сред пушилката ни и току вземат да мрънкат.
Мрънкат за това, че пенсиите им са малки, за това че тока е скъп, за това че автобусът
закъснява, за това че... Земята се върти.
Как един мрънкащ за всичко старец, които брои последните стотинки в раздърпаното си портмоне да се изправи гордо и да каже: „Аз бях уважаван лекар. Толкова години помагах на хората и бях Бог за тях. Спасил съм стотици животи и сега младите трябва да ме почитат!” Как да каже това бившият доцент по медицина, като той сам не се уважава? Живота го е утрепал. Ценностната му система е изкривена и приоритетите му са хляб и сметки, пък после може и евтина вафличка... ако остане някоя стотинка. И защо бившият доцент по медицина не вземе пример от бившия жепеец от село Манолово?
Из: "Усмивка на старец"

Няма коментари:
Публикуване на коментар